Въпреки необичайно спокойния ми тон, все пак забелязах как момичето пред мен се скова. Държеше се доста странно, опитвайки се да скрие отчанието и според мен неоснователния си страх, които въпреки усмивката на лицето, се четяха доста ясно в очите й. "Какво ти се е случило?"- това беше въпросът загнездил се в ума ми като упорита мушица, но въпреки всичко не попитах. Щом тя предпочиташе да не сподели значи си имаше причини, а и аз чудесно я разбирах, тъй като знаех колко тежко е да споделиш мъките изгарящи душата ти, особено да не говорим с непознат човек, какъвто бях аз за нея. И така след мълчанието, което последва, Сарафина ме попита дали съм се свързвала наскоро с Богинята. "Сега какво щях да и отговоря?". Още и още въпроси се въртяха в главата ми. "Нима щях да и кажа?! Не, не, ще ме помисли за луда!". Продължавах да водя монолога си, докато не усетих, че съм се забавила прекалено много с отговора. И тъй като знаех, че гласа ми е избягал надалеч, аз се прокашлях и бавно, въпреки лекия трепет в корема, подбирайки внимателно думите си, заговорих:
- Наскоро... не, но нима всички не сме свързани по някакъв начин с Богинята?
Е поне не беше изцяло лъжа... надявам се, защото не си падах по лъжите.
- А сега искаш ли да гледаме филм, да хапнем или може би да ме придружиш до библиотеката? - опитвайки се да сменя темата, аз безразборно, използвайки подхода на Сарафина, правейки фалшива до изящество усмивка, продължих да говоря.