Пясъчния плац

Дойде време за първият ми час по езда. Реших, че ще бъде добре да проведа това занятие като общо за всички курсове, за да се запозная с учениците си и да разбера кой кон на кого принадлежи. Освен това трябваше да определя нивото на подготовка на всички, а страшно много мразя работата тип "едно по едно" и "на час по лъжичка".
Към оградата на плаца бях завързала един кафяв кон с бели грива и опашка. Бях го харесала за себе си и нямаше табелка в конюшнята, че е зает, но все още не му бях измислила име. Специално бях инструктирала учениците да дойдат без конете си. Имах нещо предвид. Бях облечена като авторитетна учителка по езда - с жокейски дрехи, дори каска и от онези малки камшици, които използвах само за украса към тоалета - макар че обичах да яздя малко по-неглиже. И ботуши ми стигаха, за да се чувствам добре на коня. Някога, преди 300 години, ми се налагаше да яздя по женски с рокля върху странно седло. В интерес на истината и до сега в свободното си време правя така, дали от носталгия, дали по навик. Виждам нещо аристократично в този начин на езда.
- Добър ден ученици! - обявих с най-силния си глас аз. - Аз съм новата ви учителка. Името ми е Мамеха Шанг и се радвам да се запознаем. Нека не губим повече време. Ще направим така: Всеки, който си има кон, да отиде към конюшните и да го вземе. Останалите да дойдат при мен, за да си поговорим.