Паркът

Докато се разхождах из Тулса реших да минапрез парка. Минавах покрай дърветата когато видях някой да седи на една пейка. Приближих се малко и се оказа Висшата жрица.
-Добър вечер жрице. - казах аз малко притеснено и отправих поздрава на вампирите към нея юмрук на сърцето.

Усмихнах се когато едно момиче, новак се доближи до мен и отдаде почит.
-Здравей мила- казах аз с тих и дружелубен глас
-Какво те води тук?- въпроса по-скоро бе зададен машинално отколкото от любопотсво, учениците от Дома добре знаеха че спокойно могат да излизат извън училището.
Загледах момичете, казваше се Дулсе-Мария, помнех всеки ученик, дори тези на които не бях ментор.

Жрицата ме попита какво правя тук.
- Разглеждах града и ходих по магазините. - отговорих и аз.
- А Вие какво правите тук жрице. - край! Сега тотално се изложих.Притесних се и направих опит да се усмихна но усмивката ми вместо нормална беше по-скоро притеснителна.

Повдигнах въпросително вежда, такъв въпрос не бях получава от новак никога, до сега. Засмях се звънко и се дръпнах леко да направя място на момичето, за да седне.
-Реших че е добре да подишам чист въздух- усмихнах се
-Не се притеснявай от това което попита, не искам да се тормозите когато говорите с мен извън училището, все пак тук а и там дори всички сме равни- казах аз нежно

Жрицата ми направи място да седна и аз го направих.След думите и малко се отпуснах и казах тихо.
- Така е! - наистина бяхме равни макар и когато живеех със семейството си да не подкрепях това твърдение. За миг се натъжих и се запитах дали сега си мислят за мен и дали им липсвам.

Забелязах натъженото лице на Дулсе-Мария, веднага усетих неиното страдание, или по-точно се досетих какво е
- Страдаш за радителите или мислиш какво правят сега, дали ги интересуваш, или за тях си се превърнала в чудовище- казах аз и леко докоснах рамото на момичето
- Не зам какво точно те мъчи, но зхай че можеш спокойно да споделиш с мен- усмихнах й се топло, бях свикнала да гледам как новаците се терзаят по различни въпро с миналото, дори ясно помнех своито собствени проблеми, когато бях ученичка

Усетих ръката на Жрицата на рамото ми. Слет това тя ми каза че мога да и споделя всичко .
-Ами... - започнах аз несигурно. - Родителите ми ме научиха да не се интересувам от никой само от собствените си интереси.Точно както самите те. - преглътнах тежко и продължих. - Те никога не са се държали като родители с мен.Дори когато ме белязаха те не си мръднаха пръста за мен просто...просто ме погледнаха с отвращение.За мен белязването беше като спасително въже което поех и загърбих всичко зад себе си. И въпреки държанието им към мен аз ги обичам. - не можах да се сдържа тихо заплаках.

Това беше наистина тъжно, но се радвах че не е по-зле
- Спокойни, мила...всичко е наред и бъди сигурна че и те те обичат, просто не занят как да ти го покажат- взех ръката на момичето и я сложих между моите, за да я успокоя
- Не плачи- тихо й казах и разтърках ръката й
- Ако наистина са такива каквито ги описта, то тогава и на тях им е трудно. За някои хора все още е срамно детето им да бъде белязано, но това не е променило чувствата им като родители.

Това което каза жрицата имаше смисъл. Не бях нито първата нито последната на която родителите и ще се отвратят от нея ако видят че е белязана. Да си в прегръдките на висшата жрица беше толкова успокояващо.
-Благодаря-прошепнах тихо. На малко хора позволявах да видят какво се крие под безизразното ми лице. А там беше едно много чувствително момиче което искаше да бъде обичано и уважавано от семейството си. Надигнах глава и се усмихнах леко.

Погалих с ръка лице то момиче и отвърнах на усмивката й
- Не се притеснявай да изразиш истинските си чувства, това винаги помага- порължавах да й се усмихвам, но отпуснах ръка върхо берата си и загледах луната
- Трябва да си искрена с другите и то не само, за да са и те искрени с теб, а и за да можеш да бъдеш искрена със себе си- погледнах към момичето отново, изглежда се интересуваше от думите ми
- Това ще го разбереш сама, много скоро.

След такова "приятно" събуждане си организирах наистина страхотен ден. Минах през козметик, маникюр, педикюр и фризьор. Освен това си купих нова рокля и обувки. Какво повече може да иска една жена в този момент. Докато се разхождах, реших да поседна на една пейка. Времето е прекрасно. Ще поседя малко навън и ще тръгна към ресторанта. Имам нужда от едно питие и нещо хранително за вечеря. Жалко, че ще съм сама. Не, че не мога да си намеря мъж, но не е там въпроса. Иска ми се той да ме намери... и да не е кретен като всички останали....

Времето навън наистина ми харесва. Някак пусто, но така беше по-добре. Седях на пейката и се наслаждавах на прохладната вечер. Звездите бяха обсипали небето, луната сияеше толкова силно, като че ли беше слънце, вятърът подухва нежно и гали косите ми. Напрежението, което присъстваше предната вечер, сега го нямаше и всичко беше по-тихо, по-спокойно.
Изведнъж във въздуха се разнесе странен аромат. Струваше ми се много познат, но не се сещах на какво ми напомня. Усетих как атмосферата натежа и нечие чуждо присъствие стана осезаемо. Не знаех, дали трябва да се притеснявам, но и да трябваше не го правех. Бях по - скоро любопитна. Тъкмо щях да повикам въздуха да ми помогне, когато странен плътен мъжки глас проговори:
- Тази вечер луната блести по-силно от преди, спомням си годините когато озаряваше всичко дори по-ярко и приятно.
Толкова ми е познат, но не мога да се сетя на кого ми напомня. Бях заинтригувана и дори запленена от този мъж. Въпреки че тялото и излъчването му внушаваха само едно - Бягай....
- Луната винаги ми е вдъхвала спокойствие. Образът ѝ ме кара да се чувствам сигурна. - казах аз и погледнах мъжа, който беше придобил стоманена физиономия.

Ароматът му ме опианява. Тялото му излъчва невероятна сила и страст, но въпреки това някакво много силно напрежение. Има нещо, което ме привлича в този мъж, нещо много странно.
Чувствам се неловко и неудобно в неговата компания. Аз никога не се чувствам така, когато съм с някой мъж. Свенливостта е качество, което рядко се проявява в мен. Срам и несигурност бях изпитвала само с един мъж... Инскин... Още не мога да си простя, че постъпих толкова глупаво.
Сега, отново се чувствам като несигурна хлапачка... Какво има в този мъж. Вдигнах глава към него и ми се стори толкова познат. В един миг нещо проблясна, но мъжът, чието име още не знаех, прекъсна мислите ми.
- Изкушавам се да ви предложа луксозна вечеря, на място по ваш избор, понеже не съм от тук.
Поканата ме изненада, но реших, че нищо не губя, ако приема.
- Изкушавам се да приема, но дори не ви познавам - казах аз и се усмихнах.
- Аз съм Айя Хейл, приятно ми е. - може би беше прекалено дръзко, но се изправих, подадох му ръка и го погледнах право в очите... Кой си ти??? Имаше нещо, което не беше толкова перфектно, колкото изглеждаше.

Много странен мъж... От няколкото минути прекарани с него и няколкото реплики, които той изрече, бях доста заинтригувана. Изглеждаше донякъде опасен, но все пак аз съм вампир, мога да се оправям добре и сама. Ако нещата загрубеят, ще се изпаря моментално. Само, ако знаех защо не си тръгвам веднага. Какво ме спира? Може би по-късно ще разбера...
- Щом е така, смятам да ти говоря на ТИ - казах аз и се усмихнах.
- Не съм вечеряла и ако нямаш нищо против може да отидем в ресторанта на хотела. Там е много приятно и не е оживено.
- Иска ми се да те опозная господин Мистерия - казах аз и нежният ми звънлив смях се разнесе във въздуха.