Столовата на учениците

Мястото където се хранят всички ученици. Голямо е и с множество маси.

След хубавия сън, и още по-хубавия душ осъзнах че съм гладна...доста гладна. Влезнах в столовата, но нямаше почти никой. Жалко щеше да е добре да си побъбря с някой...за нещо. Огледах залата и мислено си набелязах една маса. Е тя естествено беше в центъра на столовата, все пак обичам а и винаги съм център на внимание. Тръгнах към огромната маса която беше отрупана с храна и напитки. Щом стигнах разгледах какво има и в крайна сметка си взех салата и някакъв червен сок. Тръгнах към масата и щом стигнах се настаних и започнах бавно да ям.

Тъй като бях нова в училището, реших да го разгледам. Почувствах се малко гладна и тръгнах към столовата. Влязох вътре и видях помещение пълно с празни маси. Единственитя човек... не, единственият вампир там беше една червенокоска, която бавно ядеше салата. Изглеждаше свястна. Момиче на място, със самочувствие и гордост. Реших да се запозная с нея. Все пак не познавах никой, а по маниерите си момичето изглеждаше по-интелигентно и достойно от много от другите ученици. Е, това беше само първото ми впечатление. Реших поговоря с нея. Бавно се доближих до масата.
- Здравей, аз съм Еовин Мей. Приятно ми е да се запознаем. - казах аз и леко се усмихнах. - Имаш ли нещо против да седна?

Докато замислено хапвах от салатата си приятен гллас ме поздрави и ме попита дали може да седне тук.
-Здравей! Името ми е Дулсе-Мария. - казх аз и и се усмихнах.
-И да седни ще ми бъде приятно. - казах аз и момичето се настани до мен.
-Е Еовин кой курс си? - попитах аз.

Аз седнах на масата и се усмихнах.
- Трети курс съм... - отговорих. - Съвсем нова съм тук. Радвам се, че те срещнах. Имах нужда да поговоря с някой. А ти кой курс си? - попитах и междувременно се поръчах една минерална вода. Вече не бях гладна. Налях вода в една чаша и зачаках отговор. Засега разговорът вървеше на добре.

-Аз съм четвърти курс. - казах и я погледнах.
-Какво мислиш за училището и какви са дарбите ти?Тоест дарбата ти. Третокурсниците имат една дарба...мисля.-усмихнах се на собствената си глупост докато чаках отговора на Еовин. Тя беше приятно момиче и изглеждаше много добре.

- Ами... да, имам една дарба - хипноза. Доста е удобно. - казах аз и леко се разсмях. - Е, няма да я изпробвам върху теб. А колкото до училището - страхотно е. Особено когато преди това си живяла в манастир... контраста е огромен.
Вдигнах чашата вода и отпих малка глътка. Не исках да мисля за миналото си в манастира и реших да сменя темата.
- Е, твоите дарби какви са... - попитах.

-Леле живяла си в манастир! - уоу не бях имала приятелка която е живяла в манастир.
-Колкото до дарбите ми имам две. Телекинеза и съм една от дъщерите и синовете на мрака. Контролирам елемента вода. - казх на бързо макар че звучеше като хвалене не беше такова...е добре де беше, но не чак толкова.
-Защо си живяла в манастир? - попитах я аз.
-Съжелявам ако не искаш не казвай. - почуствах се малко глупаво.

Е, наистина не ми се говореше, но все пак нямаше да ми стане нищо ако отговорех на въпроса.
- Родителите ми ме накараха да отида там... - отговорих - смятаха ме за обладана от Сатаната или нещо такова. Просто не им допадна характера ми... Искали "да ме научат на скромност". Глупости на търкалета. Може да изглеждам безхарактерна заради факта, че не се противопоставих, но аз все пак бях само на 15. А и причината, че ме пратиха там е хактера ми... "Била съм арогантна."... И какво от това? -А ти как живееше преди да дойдеш тук? - попитах я.

-Не смятам че на характра ти му има нещо. Даже смятам че си много готина. - усмихнах се и отговорих на следващия въпрос.
-Ами преди да дойда тук живеех като най-малкото дете на аристократичното семейство Хатауей. Естествено обсиппанвано с много внимание и имащо много фалшиви приятели. Не се разбирах особено с по-глоемите си брат и сестра. Казват се София и Никълъс. Един ден се прибирах от един купон в една приятелка, и попаднах на задънена улица. Бях сама, нямах кола защото си мислех че ще остана до по-късно и видях сянка на човек. Като най-голямата глупачка се прибливих и той ме беляза. Родителите ми бяха много, много разочаровани но не са спирали да ми казват че дори като вампир трябва да помня че нося фамилията Хатауей и да се издигна сред вампирите. Дори си имам пръстен който постоянно ми напомня за това (в смисъл като го погледне). А иначе Ник (брат ми) ме доведе тук. - разказах своята история на Еовин и я погледнах.
-Това беше съжелявам ако съм те отегчила.-извиних и се аз.

Изслушах с интерес историята на Дулсе-Мария. После се обърнах към нея и й казах:
- Не, изобщо не си ме отегчила. Даже напротив. Историята ти е интересна. Може би и малко тъжна. Но въпреки това ти си запазила гордостта и увереността си. Това е много хубаво. Похвално. И благодаря за комплиментите. - добавих аз и се усмихнах. - Никога досега не са ме наричали "готина". Всъщност, колкото и странно да звучи, сега за първи път се почувствах нормална... Отдавна не съм разговаряла толкова открито с някой... Отдавна не съм срещала някой на нивото си.
Усмихнах се. Пак се почувствах странно. Аз? Да се усмихна на някой, който едва познавам? Е, май наистина попаднах на точното място, там където трябва да бъда...
- Всъщност разказваш увлекателно. - казах аз - Ще ми е интересно да чуя още нещо за теб... ако ти се говори...

-Амм...благодаря. - изненадно отвърнах и се усмихнах.
-Ами няма много интересни неща за мен, но мога и да се сетя нещичко. - замислих се и започнах да говоря.
-Мога да ти кажа за нещата които харесвам.- продълвих без да махам усмивката си.
-Обичам да гледам анимета. Знам че звучи много детско но е факт. Амм...какво друго?Любимият ми цвят е червеното, и доста често нося дрехи в този цвят. Харесвам среброто повече от златото. Обичам да рисувам, да гримирам, да пея, всъщност даже бях и в една група преди да ме бележат и бях вокал, но доста трудно се криех от родителите си. - започнах да се смея като луда при спомена за тези забавни дни. Когато се съвзех допълних към всички неща които изредих до сега.
-И най-важното! Аз съм най-голямата фенка на шоколада. - усмихнах се и я погледнах.

- И аз съм фенка на шоколада! Млечен, бял, с ядки, плодове... но най-вече натурален. И аз обичам да рисувам и пея, но най ми се удаваше ученето. В училище ме наричаха "Ледената Умница" - казах аз и се разсмях при спомена за стария си прякор. - Е, аз за разлика от теб нямам особено хубави спомени от човешкия си живот. - допълних аз. - Родителите ми бяха много строги и изключително религиозни. И хигиенохолици. Не ми позволиха да си гледам котка. Но аз тайно ходех в едно мазе и галех и хранех едно малко черно котенце...
Отново отпих от чашата с вода. Почувствах се странно тъжна. Досега не го бях осъзнала, но това коте ми липсваше.
- Е, за едно единствено нещо съм благодарна на родителите си - накараха ме да уча латински език. В началото не исках да го изучавам, но после ми хареса. Историята и Литературата учех с удоволствие без да ме карат. Участвах и в училищната театрална трупа. Това беше едно от приятните ми занимания. Но за съжаление не ми беше позволено да учавствам в някои пиеси и да играя някои роли. И заради кой ли? Пак заради родителите ми... Е, когато в пети клас се разиграваха сцени от библията не ми позволиха да играя Мария Магдалена, но пък играх ангел! - усмихнах се саркастично. - Извинявай ако съм те отегчила... - добавих.

-Не спокойно не си ме отегчила. - усмихнах се сладко аз.
-Родителите са ужасно нещо нали? Е поне аз нямам нито един хубав спомен със тях. Адо колкото разбрах и ти. - родителите са отвратителни...в повечето случаи де.
-Тук в Дома на Ноща имаш ли си котка? Е по точно тя дали те има? Все пак тук не ние а котките избират нас. - когато говорех се сетих за моето коте.

- Не, за съжаление нямам котка... - отвърнах аз. Но исках да имам. Какво толкова ми имаше, че дори и повечето котки не ме харесваха?- А ти имаш ли? - попитах.
Изпих последната глътка от чашата с вода. Помислих си, че е странно. Нали бях вампир! Не беше ли по-естествено да пия кръв... Е, не че не пиех, но в легендите не се споменава, че вампирите могат да ядат и пият нормални неща или например да закусват в столова...

-Да имам. Породата и е бирманска котка и се казва Рима. - усмихнах и се.
-Надявам се скоро някоя котка да избере и теб. - замислих се и осъзна че съм казвала това и преди. Да точно така казах го в библиотеката на Кейт.
-Еовин искаш ли да отидем в моята стая и да правим нещо заедно? - попитах я и зачаках отговора и.

- Да, добре - съгласих се аз. И без това нямаше какво да правя а и Дулсе беше доста приятна компания. И единствения човек, който познавах. - Е, ако искаш да тръгваме. - добавих. Видях, че Дулсе-Мария вече си беше изяла салатата. Станах, прибрах стола навътре, към масата и я изчаках да стане и тя.

-Добре тръгваме. - съгласих се аз и бутнах стола към масата, след което с Еовин излязохме от столовата и тръгнахме към моята стая.

Алисън отвори врата на столовата и в този миг познатата глъчка от десетки надвикващи се гласове стигна до ушите и. Тя пристъпи в огромното помещение рамо до рамо с новата си червенокоса приятелка и се огледа притеснено. Беше претъпкано с разговарящи или хранещи се ученици. За малко Али си помисли да се откаже от яденето, щом и се налагаше да изтърпи всички тези хора около себе си и да се храни в тази суматоха, но в тоди момент стомахът и изкъркори оглушително и тя прецени, че не може да си позволи да пропусне сутрешната си доза въглехидрати. С уверена крача, отвереме-на време, поглеждайки към Дулсе, тя премина през цялата столова за да стигне до плотовете с храната. Взе си една табла и я напълни с първите няколко неща, до които успя да се добере и които смяташе, че капризният и стомах може да поеме без после да ги върне. После се отдалечи за да направи място на Мария и след като тя също си взе храната, двете момичета започнаха да се оглеждат из залата, в търсене на свободни места.
- Къде предлагаш да седнем? - поредният път този ден, (Та той беше едва в началото си!?) в който Али се обърна за помощ към червенокоската.

С Али си взехме храната и започнахме да гледаме къде да седнем. Забелязах една маса за четирима и я посочих на Алисън.
-Нека бъде там. - двете с нея тръгнахме към посочената маса. След като се настанихме. Бавно започнахме да ядем. Забелязах че доста хора ни гледат, но това за мен беше обичайно. Обърнах се и погледнах към Али, като преди това не се сдържах и смигнах на едно момче.

Дулсе посочи някаква по случайност останала празна маса и двете момичета се запътиха натам. Седнаха и започнаха бавно да се хранят, като преди това Алисън разгледа какво точно бе сложила в таблата си - някаква салата, портокалов сок, палачинки и малко кексче. Започна със салатата и през цялото време докато се хранеше наблюдаваше Мария. Явно червенокоската изобщо не се притесняваше от гледащите ги ученици, които с всяка следваща минута - за щастие - ставаха все по-малко. След като обходи с поглед хранещите се ученици, Дулсе се обърна към Али, като преди това намигна на едно от зяпащите момчета. Алисън се подсмихна - да, тя определено беше в свои води.
ДиЛорентес продължи да яде, чакайки на някоя от двете да им хрумне за какво да си говорят. Накрая Алисън се сети за нещо, което можеше да и е от полза после.
- Кои други владеят елементи? - попита тя след като преглътна последната хапка от салатата си и посегна към палачинките, междувременно отпивайки от сока. Али се огледа. Дали някой от тях беше тук сега?

Внимателно изслушах въпроса на Али и леко кимнах.
-Знам само имената им, и съответно елемента който владеят. Нищо друго. - казах аз все още поддъежайки интереса на момичето пред мен.
-Значи освен нас двете, Еовин Мей притежава огъня, Изабел Кан Лу притежава въздуха и Сенг-Хюн Лий съответно притежава земния елемент. - казах аз като леко се запънах на имената на очевидно двамата азиатци.
-Такам, междудругото имаш изключителни дарби. - погледнах и се усмихнах, след което си взех една малина от десерта ми.

Алисън впери очи във вилицата си, малко смутена от думите на Дулсе.
- Б-благодаря ти - заекна тя. Спомни си как само преди около час Мария демонстрираше своите дарби, със самодоволно и леко надуто изражение на лицето, а сега изказваше впечатленията си от способностите на Али, които русокоската едва беше открила, камо ли - овладяла.
ДиЛорентес взе ножчето и отряза едно парче от посипаната с шоколад палачинка. След като лапна парчето, та зяпочна да дъвче бавно и замислено, опитвайки се да подреди мислите в главата си и да прецени кой въпрос е по-наложително да зададе първо. Накрая реши да започне с въпросите, породени от чисто любопитство, а после да продължи с деловите такива.
- А ти как откри силата си и какво друго можеш да правиш освен да контролираш водата? - Алисън беше почти сигурна, че също като нея и Дулсе има и друга способност освен контрола над един от петте елемента.

Изчаках въпроса на Али и се засмях леко.
-Амм не беше особено приятно когато открих че притежавам елемента вода. - сетих се как паднах във водата.
-Емм беше преди няколко месеца при малкия водопад. - започнах аз.
-Паднах във водата супер ядосана и просто толкова силно си помислих че ако можех да контролирам водата, то първото което щчх да направя е да я махна от себе си. - продължих аз.
-Естествено казах това на глас и си вдигнах ръката без причина, и тогава всяка капка по мен се издигна във въздуха. Аз естествено се изплаших и веднага отидох при Катейша. - довърших аз и я погледнах.
-Другата ми дарба е Алекотсия*. - казах аз и продължих.
-Това е силата да правиш съществата безчувствени. - погледнх я.
-Ами на теб кой ти е ментор? - попитах с любопитство аз и се облегнах на зад.

*виж списъка с дарбите ако искаш /а и това име е измислено/

- Ник Дийн - отговори Али бързо. - Което ме подсеща... Трябва да говоря с него за дарбите си. Всъщност, когато влязох в храма на Дъщерите на Мрака, бях тръгнала към неговия кабинет, но някакъв инстинкт ме дърпаше към лилавата свещ.
Алисън едва успяваше да подреди обърканите си мисли в смислени изречения. Толкова много неща и се бяха случили за една сутрин (вечер), че ако се случеше още нещо, тя имаше чувството, че ще избухне.
- Какво стана с приятелите ти, когато те белязаха? - беше поредният въпрос отправен към Дъщерята на Водата. Алисън ясно си спомняше какво стана с нейните приятели. Най-болезнен, а и най-кратък беше споменът за последният и разговор с бившата и най-добра приятелка. Беше в първите и дни в Дома на Нощта, а тя седеше както сега в столовата с няколко други новаци. Тогана телефонът и иззвъня:
"- Тя пък защо ми звъни? Не знае ли,че съм... - мърмореше Алисън, докато натискаше зеления бутон. Тя махна с ръка към компанията да почакат за момент и сложи телефона на ухото си.
- Здрасти Джени! Как беше в Париж? - от другата страна на връзката и отговори уплашен и леко ядосан писклив момичешки глас. - Да, Джени успокой се. Вярно е, че са ме белязали...
- Тииийт...! - прозвуча познятият сигнал "заето". Дженифър беше затворила. Алисън погледнала за пореден усмихнатата и снимка на екрана и изсумтя."

» Библиотеката на учениците