Поляната

Тъкмо бях пристигнала в Дома на Нощта, но вече се чуствах като у дома. Знаех, че точно така трябваше да бъде. Знаех наистина много за вампирите, защото баба ми бе разказвала много за тях и защото ги харесвах. От дете мечтаех да съм вампир. Може би това желание се дължеше на желанието за мъст, но на мен ми беше все едно. И ето, че сега бях.
Не вървях в определна посока, просто се разхождах под меката лунна светлина. Бях пуснала златните си коси и облякла джинси и един пуловер от шкафа. Повечето хора си мислеха, че щом си от богато нсемейство, то е обличаш като за модно ревю. Не можех да отрека, че ми харесваше, но нямах проблеми със семплите дрехи, а не исках да привличам внимание.
Човек би си помислил, че първо видях момичето. Но това не беше така. Първо долодих тихото мърлукане на котка. Трябваше да свиквам с това, но все пак бях дошла твърде скоро и затова погледът ми мина през дърветата докато не забеляза огнено червената коса. Не видях лицето, тъй като то бе напълно скрито, но след това момичето вдигна глава и видях кафявите и' очи и забележителната усмивка. Но твърде бързо отвърнах поглед и се взрях в малкото бяло и кафяво коте, което тя гладеше. Усмихнах се и се насилих да погледна момичето. След това пропелтечих:
- Здравей. Имаш чудесна котка - казах аз, но след това се сетих, че тук котките избират собствениците, усмихнах се извинително и се поправих: - Съжелявам. Исках да кажа: щастлива си, че те е избрала толкова красива котка. Аз също обичам котета. Много мили създания са.
След това замълчах и я погледнах - този път не котката, а момичето - в очите, чакайки да ми отговори. Или пак да се заеме да я гали. Все тая.

Котето започна да ми съска, но аз ни най-малко не си позволих да му се сърдя. Твърде обичах котките. Нека ми съскаше. Бях прекъснала галенето му, тъй че имаше право да ми се сърди. Котките винаги имаха право, нали?
- Ахам здравей - метна в моя посока момичето щом скочи от дървото и продължи да си гали котето.
Аз реших, че не и' е до мен и понечих да си тръгна, но изведнъж чух червенокоската да ми благодари и се обърнах, гледайки я учудено. Какво бях казала?
- Извинявай не се представих, аз съм Дулсе-Мария. Казвай ми просто Дулсе. А това е котето ми Рима - представи се на бързо тя. Ако котето не съскаше така, то сигурно бих се навела и го погалила между ушите.
И тогава осъзнах, че Дулсе се беше представила доста ледено. Какво си позволяваше? Да, едва вчера бях пристигнала в Дома на Нощта, а тя, съдейки по знака, беше четвъртокурсничка. И Дъщеря мило:
- Аз съм Мелиса, Рима - наблегнах на последната дума аз, за да докажа, че се обръщах към котето, а не до собственността му.

Изведнъж забелязах, че Дулсе доста се смекчи, което ме успокои. Не исках да се правя на гаднярка още от първия си ден, а никога и през ум не ми е минавало да се карам с Дъщерите на мрака.
- Оу, не се ли представих? Аз съм Мелиса Брекдаун и наистина съм нова. Ти трябва да си Дъщеря на мрака, нали? Контролираш ли даден елемент? - попитах аз.
Все още се надявах да спечеля доверието на котката, за това вдишах дълбоко въздух и понечих да го погаля. Котето ми изсъска предупредително, а аз заговорих, за да го успокоя:
- Не се притеснявай, не искам да те нараня. Аз обичам котките. Вие сте наистина много... пухкави и... мили - зашепнах аз, надявайки се липсата на общи описания за всички котета да не направи особено впечатление на Рима. - А ти си голяма красавица - добавих аз и най-накрая се пресегнах и я почесах между ушите.

Рима ми даде да го погаля и това много ме зарадва. Ах, колко исках да имам котка!
- Ти имаш ли котка? - попита ме Дулсе, като държанието и' в момента въобще не приличаше на онази ледена кралица, която отвисоко ми съобщи името си.
- Не, засега не. Макар много да искам. Надявам се някой ден някоя да ме избере - казах аз. Беше ми невероятно трудно да го изрека, макр че съзнавах, че едва ли ще имам котка още от първия си ден тук.
- И кой курс си?
- Едва трети - засмях се аз. - Вчера дойдох. Тук ли си била миналата година, в трети курс?
Наведох се и пак погалих Рима и този път тя замяучи. Това ме зарадва и продължида я почесвам докато чаках отговора на момичето.

Вече освежена, излязох да се поразходя. Избрах поляната, защото ми се стори подходящо място да поседиш на чист въздух, а и на пръв поглед не виждах никого наоколо. Все си мислех, че да общуваш е умение, което се усвоява, но опитът ми показваше, че и вмирисано сирене ще си намери приятели по-лесно от мен.
Седнах на земята и се заиграх с някакво спящо стръкче трева. Замислих се за мястото, на което съм... Дали някога щях да свикна с новото си аз?...

Стреснах се, но момичето, което стоеше пред мен, не изглеждаше никак заплашително. Поех си въздух.
- Ъъ, здравей. Аз съм Дебора. И съм, кхъм, нова - казах, като се постарах да прозвучи максимално многозначително - нали все още се примирявах с вампирщината.

Кимнах. Наистина не знаех от къде да започна и очевидното ми невежество не ми помагаше кой знае колко. Надявах се, че момичетата не са забелязали как стисках ръцете си; ноктите ми направо се впиваха в плътта.
- Малко съм объркана. От скоро зная за това място. Моят... един приятел ми помогна да се запиша, след като... - поех си въздх. Не можех да го изрека, колкото и да се насилвах. А и се чувствах несигурна сред хора, котио познавам отскоро. - Дори не знам къде е библиотеката - свих рамене.

- Родена съм в Уичита, Канзас - отвърнах. Не ми се искаше да разговарм за детството си. - Ами вие? Струва ми се, че тук има богато разнообразие от народности.
Бела кимна.
- Токио - каза тя.
- Ами ти, Дулсе?