Кафе-сладкарницата

Тя се намираше в началото на града. Много вампири от училището идваха тук, като се гримираха така, че да не ги разпознаят.

С Изабел решихме да дойдем да пийнем по едно кафе и да хапнем нещо. Не беше много пълно. Седнахме на една маса близо до прозореца. Взехме менютата и започнахме да ги разглеждаме озадъчено. Сервитьорката дойде при нас и ни попита:
-Какво ще обичате?
Аз вече бях готов и изстрелях:
-Аз искам едно парче торта Сахер и едно дълго кафе с две захарчета и сметана.
Сервитьорката записа нещо в тефетра си и попита:
-А за дамата?

Оставих менюто си и казах бавно, сякаш все още преосмислях това което казвах.
-Аз искам едно черно фрапе.-прозвуча гласът ми и сервитьорката записа в тефтера си.
Тя се отдалечи и аз се облегнах назад оглеждайки тълпата. Странна обстановка за мен, не бях свикнала толкова много. Усетих погледа на момчето върху мен и вседнага преместих моя върху неговия.Усмихнах се леко и преместих опашката коса на едната си страна.Сега големите ми кръгли обеци се виждаха ясно. Бях сключила крака под късите си дънкови панталони, а върху бях имаше небесно син потник, доста къс- над кръста. Така слабото ме тело се очераваше перфектно, но пък си беше и си беше топло. Не бях аз виновна за времето, но бях виновна за оскъдното си облекло. Като се замислих малко леко се засрамих от това, което носех. Е поне бях обула обикновени кецове, а не обичайните ми високи обувки, защото нямаше да се допълват с облеченото от мен.

Нещо се беше умълчала. Защо ли? Зачудих се. Усмихнах, ама съвсем лекичко. Чудничко. Мълча си и не правя нищо. Йей!
-Ъм...Имаш ли си приятел?-Не знам как прозвуча, но ми беше любопитно. Сигурно, ако се поровя надълбоко в мислите й щях да разбера. Но сега не ми се ровеше.-Не мисля, че е културно да ти се ровя в главата. Сега поне не ми се рови.
Зачаках отговора, а с него и поръчката. След това отново зададох въпрос:
-Какво най-много ти липсва от дома?
На мен какво ми липсваше? Джак? Не той беше с мен. Мама, татко, сестра ми, Джи-Йонг и прочие? Не знам. Въздъхнах на мислите си. Усетих че още съм с коженото си яке и реших все пак да го махна. Все пак беше топло. Отдолу носих удобна тениска и бях обул обикновени дънки и кецове. Това е.

Поръчката дойде и аз реших да отговоря на първия въпрсо. Когато го направих гласът ми звучеше спокойно:
-Не, нямам.
След това той започна с обяснението, че не е културно да ми се рови и з главата. Бях на същото мнение.
-Какво най-много ти липсва от дома?-чух следващия му въпрос.
Замислих се леко. Кое накй-много. Може би родителите ми или малкото приятели които имах. А може би нищо. Едно празно и студено нищо, което да ми липсва. Аз нямах нищо тогавая, какво можеше да ми липсва от Дома.
-Родителите ми. Или по-скоро майка ми.-отговорих после-Те...ъм...умряха.-разясних след кратка пауза и вдигнах рамене.-Нямах почти нищо, което да ми липсва сега. Встщност се опитвам да придобивам нови неща, приятели...които да ми липсват по-късно. Евентуално. Не, че бих искала да се разделям с тях.-продуължих после и отпих от фрапето си.-Ти имаш ли си приятелка?-попитах небрежно.- И какво ти липсва на теб?-зададох и следващия си въпрос, подобмни на двата негови.

-Ъм...не. Нямам. Липсва ми...ъм...семейството и въпросния приятел. Онзи който не спи.-засмях се заради последното изречение и отпих от кафето си.
Лесно се водеше разговор с нея. Разбира се това, че нямах идеи за въпроси по нейна вина. Аз си бях виновен. Пф...Боже. Трябва да се науча да си изкрвам мислите от главата. Не знам колко ученици и учители тук владеят Телепатия и ще чуват тъпите ми мисли. Мдам...голям купон да разбират че си си мислиш колко дупки има на тавана. Не, че съм си го мислил, но мога да се сетя да си го помисля в бъдеще. Ето пак. Налудничеви мисли. Доколкото усещах нямаше никой в главата ми. Радост свята. Ох...Трябва да спра да мисля. Мне...май не мога. Леле...защо някой просто не ме гръмне. Така живота ще ми се улесни. М...така..За какво говорех.
-Ъм...Тук е приятно, нали?-След малко отивам да се хвърля през прозореца.

Засмях се леко, но го прикрих. Само леко надничах в мислите му, исках просто да проверя дали и те са като моите. Излязох права. Мислите му бяха толкова объркани и налудничеви като моите и без много много смисъл.-Да приятно е и моля те не скачай през ппрозореца.-казах накрая отново случайно попаднала в главата му.
Усмихнах се и след това казах:
-А аз си мислех, че съм единствената с луди мисли. Радвам се, че не съм сама в този свят с такива мисли.-засмях се леко.-Охх, понякога силата ми е ужасяващо досадна, нали?-попитах след това и се засмях леко.
Той леко кимна и се усмихна. Кратка пауза.Като се замисля и на мен щяха доста да ми барникат из главата. Вероятно. Да, беше си досадно да ти четат мислите, а моите понякога излизаха извън контрол. Можех да си мисля за хиляди неща, но да не направя нито едно от тях.

-Мне...не си сама...Моите мисли почти винаги са такива. Като каза сила...имаш ли още дарби? И какви са?
Знам, че съм много любопитен, но какво ми пука. Зарових глава в тортата като учен, който ще изследва тортата за наркотични вещества и други тем подобни. Не сериозно. След малко ще се метна от някъде. Или ще се гръмна. Мне...няма да го правя. Много е мазохистско. Ето! Отново тъпи мисли. Излезте мислички. Моля ви! Май няма да стане. Въздхнах. Защо просто не си изключа мозъка. Хъх..Сенг-Хюн, защо се държиш така? Защо си говоря сам? Аз съм луд. Изведнъж реших да се закачам. Взех малко от крема на тортата с пръст и докоснах носа й. След това се ухилих и казах:
-Кафявото ти отива.-не черазбирах кой цвят отива и кой не, но...

Засмях се леко.С единия пръст почистих малкото петънце и останах усмихната. А относно за другата ми сила...
Изведнъж изчезнах. Просто сякаш никога не съм била там , но всъщност дори сега бях там. Объркващо нали.След миг се появих и се подпрях на масата.
-Невидимост.-отговорих просто на въпроса на Сенг-Хюн.
Засмях се леко.Допих фрапето си и чашата остана празна.Подбутнах я леко напред, някъде към средата на масата и след това се обърнах към момчето.
-Ами ти? АКакви са другите ти сили? Доколкото знам няма такъв с една сила.-попитах накрая и зачаках търпеливо отговор.

Повдигнах вежда и казах:
-Само гледай.
Отдръпнах чашите и чинията от масата и помолих Изабел да седне върху масата. Тя го направи. Аз хванах масата с една ръка и без да се напрягам много-много запонах да я вдигам нагоре и надолу. След това я сложих отново на земята и върнах чинията и чашите отгоре й. Сигурно очакваше да спра. Мне..имах още една. Отдръпнах чашата от кафе на другия край на масата. Погледнах я и изведнъж тя загуби съзнание. Можех да се възползвам, но само й казах:
-Донеси чашата от кафе пред мен.
Така и направи. Реших да спра хипнозата. Тя гледаше към чашата с поглед от онзи тип на ''какво се случи?''.
-Ти го направи.-казах простичко.-Докато беше хипнотизирана. Това е едната ми дарба. А другата както видя е Свърхсила.

Седнах отново на стола.Прокарах пръсти през косата си и казах:
-Уоу!-беше единственото което промълвих.
След това се усмихах широко.Наиистина си беше 'уоу' . Най-много ми хареса хипнозата. Ако я притежавах можех да хипнотизирам всеки и да му казвам какво и как да го прави. Супер. Но не, хах аз нямах такава сила. Макар че и невидимоста не е толкова зле. Просто не си там, а в същото време си там. Ето пак се обърках . Засмях се леко.
-Много хубави сили имаш.-заявих после.-Често ли ги използваш?-продължих с въпрос, защото аз примерно не използвах това да съм невидима толкова често. Бих го използвала само,а ко бях подобие на чудовище, а аз наистина не бях. Голямо самочувствие съм имала, а? Да, в мохй стил. Рядко...или често? Не знаех точно, но не исках и да узнавам. просто нямаше значение

-Често? Ами не много. Най-използваната ми е да се бърникам в главите на бедните нищонеподозиращи околни.
Въздъхнах. Тази торта свършва бързо. Извиках сервирьорката. Отсервира и каза, че скоро ще ни донесе сметката. Не се ли правеше обратното? Както и да е. Отново въздъхнах. Погледнах към Изабел и й казах:
-Май трябва да се връщаме в училището. Не ми се умира сега. Нали знаеш, че не трявба да стоим повече от няколко часа?
Сервитьорката дойде и ни поднесе една касова бележка. Като истински джентълмен, какъвто не бях реших, че ще е най-добре аз да платя. Пък и който кани-плаща. Тикнах няколко долъра в ръцета на сервитьорката. С Изабел излязохме и аз я попитах:
-Сега...или ще си кажем чао или...ще идем някъде?

Вдигнах рамене.Всъщност дори и аз не знаех какво исках да правя, но реших, че ще е добре да се връщам в училището.
-Ам ти попринцип към училището ли отиваш? -попитах след кратка пауза в мислене какво да правим.
Преди да ми отговори направих една малка крачка към него, съвсем малка. Сега мислите ми изчезнаха. Напълно. Странното бе, че чувствах главата си доста празна. Не в обидния смисъл разбира се. По-точно исках да кажа, че не мислех за много неща, както обикновено.
Вдигнах погледа си към него и се усмихнах леко, очакваща отговора му.

-Ъм...да. Но не знам къде отивам.
Наистина не знаех. Сигурно някъде в околностите на училището. Е..да..То нямаше къде другаде. Не ми се прибираше в общата стая при ''пичовете'', защото някои от тези...ъм...не мога да ги нарека с истинското им име. Да ги наречем неща са много много глупавички. А аз не обичах да общувам с луди..ъм...неща. Сигурно имаше някой нормален (т.е. като мен), ама...кога щях да го намеря. Поклатих глава, за да изгоня мислите за нещата. Не мога да си представя колко глупаво съм изглеждал тръскайки глава. След това допълних:
-Някакви предложения?

Отново вдигнах рамене.
-Ами аз ще отивам в стаята си. Трябва да напиша едно писмо, което да го пратя на едно място.-засмях се на повторението на 'едно'. - Но ако искаш отново да се срещнем ето.-продължих после и му подадох малко листче с е-мейла ми . -Днес беше супер.Чао!
Усмихнах се леко и се приближих. Повдигнах се на пръсти и леко го целунах по бузата. Приятелски...да...ъм...да.След това отново стъпих хубаво извъртях се на пети и с грациозна походка, доколкото може тръгнах към изхода. Не се обърнах,макар че ме глождеше от вътре да разбера какво прави.Отворих вратата на кафенето и излязох.

По инстинкт докоснах бузата си леко. М...май трябваше да се разместя и да ида някъде. Но се отказах. Репих да се прибера в моята стая. Не в обащта при нещата. Излязох от кафенето. Не можех да спра да мисля за..Изабел. Някак си беше оставила следа върху мен. Но хубава. Някой оставяха лоша, но това момиче ме радваше. Тръгнах бавно към общежитието, за да мога...хм...да преусмисля нещата на път. Щях да се прибера да извадя лаптопа си и да посърфирам в интернет и да поиграя на някоя игра. Като преди. Да..Идеално. Тръгнах бавно мислейка за Изабел.

Не ме свърташе на едно място в училището и за това реших да се разходя из Тулса.
По пътя видях някакво кафе и реших да седна вътре. Преди обаче да отворя вратата, извадих огледалцето си за да се уверя дали съм прикрила добре белезите си. Всичко беше наред. Прибрах огледалцето в чантата си и отворих вратата. Имаше доста хора, и само три свободни маси. Избрах една която беше във ъгъла и се запътих на там след което седнах. Веднага след това една сервитьорка доиде за да вземе поръчката ми.
- Добър вечер. Какво ще желаете? - запита сервитьорката и зачака отговора ми.
- Едно парче торта Сахер и един фреш от портокал. - казах набързо аз и се усмихнах на сервитьорката.
- Веднага идват. - каза засмяно сервитьорката и бързо изчезна от погледа ми.
След малко донесе поръчката ми и аз започнах да ям от тортата си. Изпих и фреша и помолих за сметката. Платих и оставих бакшиш и отново се запътих към училището.

Тракането на токовете ми по мраморните плочки на пода вече ме влудяваше и направо побеснявах. Вътрешно. Странно, но гримираното ми лице сега беше някак студено, а може би само си въобразявах. Бях си доста замислена, но това не оправдаваше лицето ми. Черните сенки нистина затъмняваха очите ми, но пък блестящия гланц, който скоро си бях купила отново правеше лицето ми прекрасно. Дали не четях много списания?! Едва ли. А може би да.
Видях една празна маса, а Сенг очевидно не беше все още дошъл.Седнах на масата и се облегнах назад. Оставих черната си чанта до мен и се загледах напред. После огледах заведението. Не беше препълнено. Но имаше няколко двойки , които се гледаха така влюбено. Откакто миналия ми приятел, който всъщност мои беше приятел само в детството ми - на 14, мразех да гледам такива двойки. Просто не обичах любовта така, както тогава. А може би започвах отново да я чувствам. Завъртях очи и въздъхнах леко, но не и силно.
Сервитьорът дойде.
-Нещо да ви предложа?-попита той мило, но аз отказах. Той си тръгна след като само ми кимна. Това очевидно означаваше, че щеше да се върне скоро.Прокарах пръсти през косата си, такаче я разроших леко.Затворих леко очите си, а след като ги отворих отново бях сама. Дали щеше да дойде.Погледнах часовника. Бях подранила с 5-6 минути, но това не беше особено голям проблем за мен. По-добре рано, от колкото късно.-казах си и се усмихнах на себе си.

Вървях с бърза крачка. Стигнах до кафе-сладкарницата. Усмихнах се когато видях Изабел. Погледнах часовника си когато отидох до нея и казах:
-Да не съм закъснял?
Седнах до нея и я попитах:
-Не сериозно, закъснях ли?
Седнах срещу нея и я попитах (отново.):
-Е...как си?
Аз още се чудих дали съм закъснял, но явно часовника ми не мислеше така. Погледнах я по-добре и осъзнах, че изглежда доста добре. Тя чу ли това? Е...нищо. Няма проблеми. Няма нищо, ама нищо лошо в комплиментите.

Поклатих леко главата си.
-Не, не си закъснял. Остават 2 минути до точния час.-казах и се засмях звънливо.- Как да съм? Не знам...Всъщност сериозно...-започнах да се замислям.-Ох, мисля, че съм много дълбокомислена. Това на глас ли го казах? По-добре да спра да говоря...-казах и вдигнах рамене, защото всичко това, което преди малко изрекох за около секунда.-Съжалявам...мисля, че полудявам. Повече...Та...Ти как си? -попитах после.
Май бях притеснена. Малко. Ето пак започнах да мисля. Не, спирам. Просто ще се пусна на течението.

Поправено
By: Дулсе-Мария

Засмях се леко и казах:
-Аз съм...добре.
Усмихнах се широко. Погледнах Бела. Беше много хубава. Със себе си бях взел програмата за киното. Проснах листчето на масата и казах:
-Е...какво ще гледаме?
Огледах листчето. На мен ми се гледаше...комедия. Не екшън. Не комедия. Екшън, комедия, екшън, комедия...оф...Въздъхнах. През това време сервитьора дойде и ни попита какво искаме:
-Аз искам...лате.

Гледах листчето и си мислех какво ми се гледаше. Не можех да реша...Сервитьорът дойде и след като Сенг си поръча,аз казах:
-Ммм...капучино.
Отново забих поглед в листа и накрая вдигнах рамене и се облегнах назад.
-Не знам. Обикновено не умея да взимам решения, затова оставям честта на теб да избереш.Аз нямам претенции, но не мога и да избирам.-бутнах програмата към него и се усмихнах леко, а после отново вдигнах невинно раменете си,като продължих да го гледам.Погледнах лисчето, а после отново преместих погледа си към момчето. Дали не ставах досадна? Казва ли ти някой, пък и смееш ли да питаш?Не осъзнавах, но бях прехапала долната си устна, очевидно това ми ставаше тик, когато бях притеснена. А сега бях ли? Защо, по дяволите?!

Изабел ми каза аз да реша, но все още в главата ми беше ''Екшън, комедия, екшън, комедия....''. Ъх...Нека преосмислим вариантите. За екшън-Генезиз, за комедия-Дърти хлапета и Мармадюк. Генезиз беше фантастика така че отпада..Значи комедия.
-Аз съм за комедия.-казах и посочих двата комедийни филма.-Какво мислиш?
Да...Куче и някакви мъже...Общо взето това бяха филмите. Хм...аз кой филм предпочитам? Дърти хлапета или Мармадюк? И двата филма звучат добре. А резюметата им бяха кратки и почти нищо не разбирах. Така...защо трябва така да ми усложняват живота? А? Както и да е. Мрамдюк, Дърти хлапета, Мрамдюк, Дърти хлапета, Мрамдюк, Дърти хлапета, Мрамдюк, Дърти хлапета...Така...кой филм ще е по-хубав?

Отново аз трябваше да решавам, но поне ме беше улеснил с това, че беше избрал комедия. Добрем. Погледнах листчето и отново вдигнах рамене.
-Мармадюк?-предложих , но все още бях забила погледа си в листа сякаш още обмислях. Ама че какво толкова за обмисляне имаше. Имаше два филма, от които един трябваше да избера.Трудна работа, а?Вдигнах погледа си към Сенг за да видя какво ще каже той, но точно в този момент дойде сервитьора и донесе поръчаното. Отпих от капучиното си.

-Нямам възражения.-засмях се.
По дяволите! Кой заблуждавах? Правех се, че искам да сме само приятели, но не беше така. Дали беше очевидно? Или може би не е? Няма значение. Може да се каже, че съм луднал на трета степен по нея. Брей! Аз такава математика искам да уча. Задача:Ако Сенг-Хюн е луднал здравата по Изабел, как да не изглежда като идиот? Отговор:Като за начало може да разкара идиотксата си усмивка. После може и да спре да мисли, за това в случай, че Бела владее Телепатия. Добре. Разкрах усмивката си и я заменик с по-нормална. После спрях да мисля за това. Тоест то само ми пригласяше. Мислях за какво ще се разказва във филма, но зад това си мислех, колко харесвам Бела. Е...не мога да си контролирам мислите Те спонтанно идват и си отиват.

Поправено
By: Дулсе-Мария