Учителската библиотека

Тази библиотека беше забранена за ученици, поради информацията, която пазеше.

Гост

- Ами честно казано си нямам никаква представа - вдигнах рамене. - Ти си тук от по-дълго време - предложи ти - погледнах я ангелски и двете се разсмяхме.
- Тогава предлагам да започнем от училището, а после може и навън. Съгласна ли си? - кимнах и я оставих тя да води...
Явно ме бе довела до библиотеката.
- От колко време си тук? - попитах я. Беше ми интересно да науча нещо повече за нея.

Засмислих се защото и аз бях забравила, никога не бях следила годините с точност, за мен те бяха без никакво значение, просто си идваха и заминаваха
- Не съм сигурна, но от много време- усмихнах се
Мястото бе малко прашно, но не защото не бе чисто, а защото някои от кнгите бяха толкова стари, че те бе страх да ги почистиш, че може всеки момент да се скъсат.
- Харесва ли ти тук- попитах аз

Бях дошла тук преди няколко дена, но все пак горе-долу се ориентирах. Излезнах от стаята си след като се изкъпах и се облякох. Видях библиотеката и реших да си взема нещо за четене. Влезнах вътре и видях Катейша със още някого. Реших да се представия и отидох до там. Застанах и направих жеста с юмрук на сърцето след това погледнах към другата вампирка. Беше много красива и се беше облякла страхотно. Реших да се представя защото с Катейша вече се познавахме.
-Здравей! Аз съм Корнелия Хейл. - казах и подадох ръката си към нея.

Поправено
By: Дулсе-Мария

Гост

- Мхм - кимнах. - Приятно е! Има доста книги, при това на всякакви теми. Предполагам, че ще губя голяма част от времето си тук - засмях се.
- Харесва ми! - заключих и се усмихнах. Докато вървяхме между редовете си набелязах няколко книги, който исках да прочета по-късно... Някакъв вампир се приближи. В началото не можах да разпозная пола, но и това стана. Усмихнах се и също сложих юмрука си на сърцето.
- Кристин Милър - стиснах подадената към мен ръка и се усмихнах.

Докато се разхождахме между рафтовете и Кристин разлеждаше прекрасната ни колекция от стари книги, при нас дойде Корнелия Хейл. Тя също бе нова тук и щеше да преподава по Езда, един от любимите ми предмети. Лично аз я харесвах и затова се радвах че точно тя ще преподава на учениците. Отвърнах на поздпана й и се усмихнах.
- Кристин, това е учителката ни по Езда, тя също е нова- обясних
- А Кристин е най-новият ни учител и ще преподава Астрономия- този път говорех на Корнеия

-Това е страхотно! - казах аз и погледнах към Кристин. Много ми допадна и се надявах да се разбираме.
-Е добре аз ще тръгвам. Довиждане. - погледнах към двете направих жеста с юмрук на сърцето и излезнах от библиотеката.

Изненадах се колко бързо си тръгна тя, но се надявах отново да се срещнем. Усмихнах се и я изпратих с поглед.
- и аз ще тръгвам, съжалявам че те оставям сама, но някой друг път ще продължим разходлата- усмихнато казах аз на Кристин и тръгнах към голямата врата
Нямах нещо сериозно за правене, но ако не го свършех сега, после щях да се чудя кога.

Когато бях малка и ми се искаше да избягам от всичко и от всички си имах едно единствено спасение - книгите. Не, че съм имала ужасен живот, просто като всеки тийнейджър си имах своите кофти моменти. Тогава започнах да чета - всякакви книги - криминални, романтични, фентъзи, класика, приказки, митове и легенди, с две думи, до каквото се домогна.
Сега в новото училище изпитвам страх и несигурност, надявам се да бъда приета от колегите и учениците. Сякаш насън намерих библиотеката и се втурнах между рафтовете.
-Ето, че намерих това, което търсех. Точно тази книга ми трябваше.
Унесена в разбърканите си мисли, не усетих кога някой се е приближил.

След разговора си със Джейдън, реших да отида някъде защото се притесних.
Влезнах във училището и вървях по коридорите. След няколко минути се спрях и погледнах. Да добрата стара библиотека. Реших да влезна. Вътре имаше някой. Приближих се и видях много красива жена която явно се беше замислила и не усети че съм зад неял
-Здравей!-казах аз и нежният ми звънлив глас изпълни библиотеката.

Толкова се бях замислила, че сладостният глас ме стресна и ме изкара от унеса. Държейки един куп книги се обърнах и видях едно красиво и усмихнато лице. Усмивката озари също и моето лице.
- Здравей, сестричке! Какво те води в библиотеката? Всичко наред ли е?

-О, Боже Айя! Дойдох тук просто така и да добре съм. - изненадано отвърнах аз.
-А ти сестричке кога доиде в училището? - след този въпрос я прегърнах силно.
-И защо не си ми казала? - вече нервно потропвах с крак и я гледах като разсърдено момиченце.

Нямах идея как да обясня на сестра си, защо не съм и казала, че ще пристигам в училището. Сигурно покрай приготовленията съм забравила да и се обадя.
- Еми, сестричке неотдавна съм тук. Съжалявам, че не се обадих, но поради цялото напрежение около заминаването съм забравила. Не се сърдииии! Побързах да сменя темата, за да избегнем неловкото мълчание.
- Разкажи ми как я караш. Нещо интересно, някой мъж? Погледнах я с моя ангелски поглед. В действителност умирах от желание да прекарам малко време със сестра си и да поговорим за типично женски неща. От доста време не сме го правили. Дано намерим малко свободно време за релаксация, спа процедури и много клюкарстване.

-Аз също от скоро съм тук, така че освен Джейдън Блейд други мъже не познавам. - категорично казах аз и се усмихнах леко.
-Ами при теб? - погледнахя с дяволски поглед.
-Обикновено ти се лепят като мухи на мед. - намигнах и и отново и се усмихнах.
-Иначе как си? Нещо интересно около теб? - започнах да любопитствам аз.
-Иначе около мен няма нищо вълнуващо. - завърших аз и зачаках отговора и.

Историята за този Джейдън Блейд ме заинтригува, но щях да разпитам Корни по-късно.
- Еми, няма нищо интересно. Отделям повече време за себе си и не се занимавам много с мъже.... даже в последно време изобщо. Дори не съм се запознала с Джейдън Блейд. Сладък ли е??? - попитах сестра си и и смигнах.
- Знаеш ли, предлагам да се съберем довечера и да прекараме малко време двете. Само кажи къде. Може да се съберем в моята стая да гледаме филм или да излезем някъде.
-Ти избери.

-Бива си го. - леко се изчервих аз.
-Обаче въобще не мога да повярвам че ти Айя Хейл не се срещаш с мъже. - едвам се сдържах да не се засмея.
-Да нека направим нещо заедно като в доброто старо време. - казах и и намигнах.
-Това с филмите ми допада. - одавнна не бяхме правили нещо заедно и сега беше момента.

-Е, сестричке, предлагам да се насочим към моята стая и да изберем филм.
-Като се замисля ми се гледа нещо лигаво. - засмях се и хванах сестра си под ръка.
- Отвличам те в моите покои.
Радвах се, че прекарвам време със сестра си. Самотата, на която се бях отдала вече ми дотежаваше. Беше време за много щастие и купони.

Айя ме хвана под ръка и се запътихме към стаята и като леко ме подръпваше и бързаше.
-Добре де идвам. - опитах се да прозвуча раздразнено но бях прекалено щастлива че ще прекарам време с сестра си.

Безименната книга, отнела най-ценното нещо в живота му. Мразеше я. Десетки пъти ръката му беше треперила над огъня, готова да го направи, но така и не беше пускала древните текстове да станат на пепел. През всичките тези години беше държал до себе си последният предмет, който Жанет беше стискала между крехките си, нежни пръсти. Беше сигурен, че в тази книга беше скрита тайната, която не и беше позволила да бъдат заедно, но го беше страх да я разкрие. Тънките и разкривени черни букви бяха изписани на някакъв непознат за него език. Никога не се беше опитвал да разбере какъв е този език.
Сръчните му бели пръсти се плъзнаха по сребристата луна и за пореден път плахо открехнаха древната кафява корица. Очите му бързо се отклониха от пожълтялата от времето страница. Не искаше да знае какво му казват тези букви. Ръцете му бързо тряснаха книгата, затваряки я грубо и я отблъснаха от тялото му, плъзгайки я по лакираното дърво.
Отново и отново. Отново и отново. Едва ли можеше за брои до толкова, колкото пъти беше правил това. Всеки път като погледнеше проклетата книга, го изпълваше омраза, която често го караше да си мисли, че е луд. Омраза, която щеше да е приемлива, ако беше насочена към човек, но не и към обикновен предмет. Всекидневно се разкъсваше между желанието и нежеланието да разгадае тайните на Безименната книга. От една страна стояха...
Слабо изщракване раздра грубо тишината, която като завеса се беше спуснала над него. Сините му очи рязко се вдигнаха към старата дървена врата и срещнаха един зелен и изпълнен с безразличие поглед. Книгата мигновено изчезна от масата, а тялото му напрегнато се изправи, като ръцете му инстинктивно се свиха в жеста, засвидетелстващ уважение към Жрицата.

Притискаха ме толкова много неща, толкова много задачи.
Все малки и нищожни проблеми, все неща които не би трябвало да ме притесняват, ала не.
Проблема бе че са толкова много, че взети заедно стават един огромен, гигантски проблем, който те задушава като змия, увила се плътно около врата ми.
Въздъхнах тежко сменяйки мисълта си, насочвайки я към времето.
Беше студено, а и въпреки че бях вече зрял вампир, усещах студа...но защо.
Може би поради страха който ми навяваше той в онази мразовита и тъмна нощ, може би, а може би бе илюзия, повтаряща се всяка нощ.
Лека хладна тръпка премина през тялото, секунда преди да отворя вратата на библиотеката, питайки се, какво изобщо правя тук.
Усетих присъствието, а и след това и го видях, беше Син на Еребус, но явно от новодошлите, понеже не можех да се сетя как се казва, предполагам в последствие от всичкото това "мислене".
Кимнах и продължих да вървя напред след поздрава с който ме удостои, като цяло бях свикнала и вече не се впечатлявах така както преди.
Спрях се близо до него и го погледнах в очите.
Някаква сила или и аз не знам какво, накара сърцето ми да пропусне един удар, но веднага след това се съвзех, прокашлях се леко и продължих да вървя.

Уж безразличните и очи с мъка прикриваха всичките проблеми, които имаше. Итън успя да ги мерне само за секунди преди Жрицата да го подмине, но ясно долови, че жената имаше някакъв проблем. Или проблеми. Успя да впрегне целия си егоизъм и да пренебрегне, скритото зад небрежното и пренебрежение и безразличен поглед, напрежене. Имаше достатъчно проблеми и без да се занимава с чуждите. Скованото му тяло се отпусна обратно на дървения стол, но дясната му ръка все още стискаше, треперейки, книгата далеч от погледа на Жрицата.
Проследи изящните движения на жената, докато тя се опитваше да се отдалечи от него, когато мислите му го върнаха обрътно към очите и, чийто поглед беше успял да срещне само за миг. Освен напражанието в тях имаше и още нещо, което нямаше нищо общо с проблемите и, а най-вероятно беше насочено към него. Въпреки заложената от годините пернаментна увереност, за миг в зеленото море на големите и очи се беше прокраднала странна неувереност и нещо сякаш причини мимолетно прекъсване в системите и. След това истинското и аз се върна в нея и тя го подмина.
Пръстите му неуверено погалиха грубата, древна, заплашваща всеки миг да се разпадне корица. Погледът му дискретно се стрелна към Жрицата. Не го гледаше. Кръглата сребриста луна проблясна зловещо на изкуствената светлина на лампите и привлече погледа му. Искаше да разбере какво има да му каже тази книга. Но не можеше. Страхуваше се.
Очите и. Сега осъзна защо всеки детайл от тях така се беше запечатал в мозъка му. Същият цвят, но не така невинен. Той се скова отново. Неспособното му да изпитва жега или студ тяло сякаш се беше разтопило. Пръстите му отпуснаха хватка, в която я бяха стиснали, и с тъп и оглушителен удар книгата се удари в дървения под, разтваряйки се на една конкретна страница.
Итън усещаше изпитателния поглед на Жрицата върху себе си, но не му обърна внимание. Гледаше като хипнотизиран избелелите от годините черни букви, написани на родния му език, разкриващи тайната, отнела живота на единственото същество, към което беше изпитвал любов някога, и която толкова се беше страхувал да разбере. Инстинктивно стисна сините си очи и извърна глава.

Угризения и някакво дразнещо усещане за....чуждо присъствие, сякаш..сякаш някой от тях...но не, това бе невъзможно, след всичките тези години, не би могъл да я последва никой, но въпреки това не можех да кажа същото на настръхналия ми гръб, изпитващ отново и отново ужаса на изминалите нощи, преди повече от 100 години...но нима те бяха достатъчни, нима можех за толкова кратко, поне за мен, време да забравя болката.
Не.
Това беше единствения и точен отговор, чисто и просто "не".
Преглътнах тежко и прокарах нежно ръце по рафтовете, търсейки нещо, макар да не знаех какво, надявах се да го намеря в най-скоро време, понеже напрежението което усещах ме караше допълнително да се изправям на нокти.
Извърнах глава при отекналия звук от падане на предмет.
Една книга лежеше на земята, а Сина я гледаше някак странно, поглед който не можех да разчета.
Озовах се за секунди до него и понечих да вдигна книгата, но се отказах, нещо ме спря, изглеждаше толкова древна, че ме бе страх да не й навредя.
Погледнах мълчаливо мъжа, а в очите ми се четеше въпрос...не исках да го изричам гласно, не исках да чувам собствения си глас, страхувах се че няма да звуча като себе си, по-точно като една Висша жрица.
В моменти като този, когато Жрицата в мен с спотайваше дълбоко, ми се искаше никой да не ме вижда, да не разбира че съм способна на чувства, макар вече да не знаех какво изпитвам..страх или омраза.

Син на Еребус Posts : 9 Join date : 14.11.2010

Беше ми много скучно.Напоследък нямаше работа нито мисии и го одарих на почивка,затова реших да разгледам книгите в библиотеката.Все още не бях го направил,та аз сега пристигнах от Франция.Качих се по стълбите.Странно...нямаше никого по коридорите.Отворих вратата и там видях жрицата и един син,които си говореха.Минах покрай тях и кимнах.Не исках да ги прекъсвам.Едва ли знаеха кой съм,бях нов и може би щяха да ме разпитва какъв съм и от къде съм.Аз бавно започнах да разглеждам книгите.А за момент техните погледи ме пронизаха с невидимите остриета на любопитството... Усетих че ме гледат и леки тръпки се спуснаха по гърба ми и минаха през краката ми.Зеницата ми леко помръдна и с периферното си зрение ги фокусирах...Гледаха ме...все още...

Безмълвния ми въпрос бе прекъснат.
Звук от отваряне на врата прекъсна тишината и меланхолията в която бяхме изпаднали.
Погледнах към източника му, бе млад и красив мъж...вампир, вниманието ми бе привлечено главно от цвета на очите му и пренебрежението с което се отнесе към нас.
Не че се имах за нещо повече, напротив дори се дразнех с тези глупави жестове всеки път щом ме видят, но въпреки това подобно нещо просто не може да не ти привлече вниманието и то по приятен начин, поне за мен.
Върнах лицето си отново към книгата поглеждайки я за момент, а после се загледах отново в Сина, мълчанието му ми подсказваше, че и той, не по-малко от мен е изненадан.
Усмихнах се криво и повдигнах нехайно рамене, гледайки към мъжа, разглеждащ редиците.
- Да ви помогна с нещо...
Предложих аз, говорейки с онзи приятен, но някак странен глас, предизвикващ в повечето случаи досада и недоволство.

Син на Еребус Posts : 9 Join date : 14.11.2010

Жрицата ме погледна и ми се усмихна.Аз отвърнах на жеста и',но все още ня бях свикнал,все пак пристигнах преди малко.И езика ми не беше много добър,но щях да се оправя някак си.Отначало ме обзе притеснение.Не не беше от това,че говоря с жрицата.Просто тялото ми настръхна отново и за момент се скова на място.След момент аз реших вече да отговоря на зададения въпрос и от устните ми излезе монотонното:
-Non merci...-усетех се какво казах и преглътнах тежко.Едва ли ме разбраха...или пък може са,но...толкова ли ми липсваше Франция,че забравих къде съм,и на какъв език трябва да говоря.Погледнах надолу,а след това върнах погледа си към момичето срещу мен и се поправих набързо::
-ЪЪ...извинете искам да кажа не благодаря,просто...не съм свикнал все още...и-не довърших аз,защото просто нямаше смисъл да се обяснявам и да се излагам още повече.Просто замълчах и погледнах жрицата в очите. Не знам дали това тук не се смяташе за наглост и неуважение,просто правилата бяха различни...В момента различни емоции се бореха в мен.Носталгия,болка и безразличие към всичко ставащо тук,реакциите ми бяха странни и объркващи околните,дори обърквах още повече и самия себе си....

» Учителската столова