Учителската библиотека

First topic message reminder :

Тази библиотека беше забранена за ученици, поради информацията, която пазеше.

Свободата и положителните емоции които струяха от мъжа пред мен, ме караха да са усмихвам повече от обикновено.
Изглеждаше ми къде къде по-сериозен и скучен със самата си поява, ала сладкия акцент който притежаваше ми допадна.
- Спокойно, аз самата свиквам с много неща все още, макар да се чувствам вече толкова стара, че чак да се срамувам.
Пошегувах се аз, с все още сериозен тон, но лека весела нотка.
Доближих се до мястото където стоеше той и подадох ръка за типичното вампирско здрависване.
- Би трябвало да съм уведомена за пристигането ви, заедно с ваши данни, но явно господин Дийн е свършил тази работа и сега на мен ми остава сама да се сдобия с информация.
Усмихнах се аз и леко присвих рамене.
- Приятно ми е, Инстина Калиопе Стинкс, най-вероятно се наясно че съм Висшата жрица на този дом.
Ох вече се бях изморила да го повтарям, понякога ми се искаше да бях просто....дъщеря не Еребус...невъзможно, но точно това му бе привлекателното.
Главата ми отклони за секунда погледа си от неговото лице и го насочи към това на Сина, въздъхнах тежко и макар да не бях сигурна в действията си се усмихнах канейки го с жест да се присъедини към нашето малко запознанство.

Силното и, но отдалечено присъствие изведнъж се озова до него. Ръката му автоматично се стрелна и пръстите му се сключиха около слабата и китка. Студената и кожа даже нямаше време да потръпне. Избута ръката и и веднага я пусна, отдалечавайки се възможно най-много от нея. Светкавично вдигна разтворената книга от земята и отново я скри далеч от погледа на Жрицата. Продължаваше да усеща очите на жената върху себе си и се чудеше дали трябва да и каже нещо...
И да искаше вече беше късно. Голямата дървене врата се отвори за втори път и даже преди да е видял новодошлия, Итън усети как раздразнение се плъзва под кожата му. Какво им ставаше на тези хора? Кога литературата ги беше пленила толкова, че да ги накара дори и в работното им време да тичат към библиотекта? За сега бяха дошли двама... Колко ли още щяха да се материализират?
Но той грешеше. Новодошлият беше Син на Еребус, поради което едва ли имаше часове в този момент. В първият момент лицето му беше скрито в сенките, но на следващата му крачка нежната лунна светлияна ясно разкри профила му. Още една вълна електричан ток се разля по тялото на Итън. Та той познаваше този мъж. Само да можеше да се сети от къде... Едно беше сигурно - не го беше виждал от много време. Другият Син не направи жестът, чието неиспълнение в присъствието на Жрицата изпитващите бяха определяли като "непростима грешка, свидетелство за крайно неуважение". Но пък тукашната Жрица не го възприе така. Изглежда чак се зарадва на това, което веднага я подтикна да се приближи към непознатия. Итън с половин ухо слушаше маловажния им разговор, като леко се надигна за да чуе отговора на Сина, когато Жрицата го попита за името му.
Но преди той да го каже, зелените очи на Инстина отново се впиха в Итън и дори само те, без жестовете и, му бяха достатъчни за да разбере какво иска тя от него. Понечи да поклати глава в отрицание, но преди да е извършил и половината от жеста, тялото му, все още напрегнато, се изправи неохотно, почти неводено от мисълта. Интересно му беше дали вълните на емоциите от тялото на другия Син щяха да му се сторят познати ако се приближеше до тях и дали щяха да му помогнат да се сети кой е той.

Син на Еребус Posts : 9 Join date : 14.11.2010

Докато говорех с жрицата,забелязах ,че другия мъж в стата ме гледа доста..предпазливо.Голямо недоверие се четеше в очите му.Без да помръдна и част от тялото си,тъмно зелените ми очи помръднаха леко и фокусираха мъжа.Той забеляза това и ме погледна още по втренчено.Моят поглед се кръстосваше с неговия и сякаш "болезнено" минаваше през него.Както през повечето време очите ми бяха празни,безчувствени и безразлични.Но този път нещо се промени,изведнъж погледът ми стана различен.Очите ми се отвориха още малко и в празния ми поглед се появи емоция,а именно любопитство.Познавах го.Бях го виждл и преди,тези черти,очи,лице...сигурен съм че съм го виждал и преди,но къде?.След малко зениците ми се върнаха и вперих поглед в жената срещу мен...През тези няколко напрегнати мига момичето разказваше някои неща и изглеждаше доста...жизнерадостна...
-Приятно ми е, Инстина Калиопе Стинкс, най-вероятно се наясно че съм Висшата жрица на този дом.-каза тя и аз я погледнах,като след секунда отговорих:
-Крис...Крис Пейн,приятно ми е!И да...много добре знам това,че сте Висшата жрица-усмихнах се леко и отново погледнах за миг синът зад нея...Огледах го добре.Мислите и спомените се въртяха едни след други в главата ми,но уви...никъде не се появи някаква информация или спомен за този мъж...колко дразнещо...Премигнах отново и погледнах през прозореца,Нежната месечина хвърли светлина по лицето ми и спусна още по дебела завеса в съзнанието ми...Погледът ми се рееше някъде в небето,а мислите ми се стреляха бързо в съзнанието ми...

Усещах или най-вероятно си въобразявах че усещам някакви импулси преминаващи между двамата мъже, но при положение че аз самата бях напълно обърка в този момент май бе по-добре де не си правя изводи, понеже като нищо да се окажат грешни.
Въздъхнах и се усмихнах леко насилствено, енергията и радостта ми вече се бяха изчерпали...толкова бързо, ами да, принципно за студенината която излъчвах обикновено и това е много.
Мъжа се представи и стисна ръката ми, стрелвайки отново поглед към Сина, който противно на моите очаквания се бе доближил до нас.
Изгледах го леко изпитателно, вдъхваше ми някакво недоверие, излъчвана на..ох наистина прекалявах вече, но този ден бе...тъй подобен и смразяващ.
Вдигнах глава и се пресегнах хващайки една малка книжка с поезия.
Бях сигурна че е такава преди още да видя красивия червен надпис на черната корица, бях я преглеждала стотици пъти и най-вероятно наизустила повечето от стиховете в нея.
С бавна и изправена крачка се придвижих отново до масата, сядайки плавно и внимателно, все пак бяхме в библиотека, очакваше се да четем, в противен случай нямаше да се учудя ако Сина реши че го преследва някой, разбира се, само ако го бе хванала параноята, също като мене.

Крис... Крис Пейн.
Нищо чудно, че лицето му му изглеждаше толкова познато. Нищо чудно, че толкова ясно усещаше вълните на емоциите му. Чудното беше, че не се беше сетил по-рано.
Още преди ниският му глас да изрече името познатите черти на характера бързо запълниха празнините, образували се в ума на Итън. Не можеше да повярва, че през века, прекаран в пълна апатия беше успял да забрави дори лика на собствения си...
- Ето къде бил изгубеният ми брат, значи... - не беше усещал гласът си толкова студен, режещ и безмилостен, откакто се беше обучавал за Син на Еребус и сам си беше наложил да бъде студен с всичики. Осъзна, че всъщност в думите и жестовете си, не беше вложил никаква мисъл. Просто действаше като навита пружина, сякаш отдавна си беше наложил, че трябва да се държи така точно с този човек. А защо се държеше така с брат си? Какво му беше направил? Да, за миг силата на мисълта проблясна между командите, които сам си беше наложил някога и го върна към спомени, които преди миг изобщо не мислеше, че някога е имал. Когато за един единствен път си беше позволил да посети Гатлин, няколко години след смъртта на Жанет, Лоусън беше там и си живееше живота. А Крис го нямаше, беше напуснал родния си град и беше зарязал брат си сам-самичък. Затова му се беше ядосал. Но сега... Сега разбираше, че той, също като него, не е имал кой знае какъв избор.
Често се унасяше в мечти, представяйки си, че той самият никога не беше бил белязван. Тогава, въпреки че родителите и нямаше да са особено доволни, той щеше да си остане с Жанет колкото си време иска и най-вероятно тя нямаше да умре. Или може би не... Пръстите му пак напипаха луната, вдълбана в корицата. Тази книга... Тайните около семейството и... Дали те щяхя да успеят да му я отнемат, ако беше останал човек?
- Крис? - обърна се този път по-мило към брат си, изведнъж залят от носталгията. Очакваше някаква рекция от него. Очакваше брат му да се сети кой е той без да му се налага да изговаря цялото си име. Но все пак реши да му помогне. Обърна съм към Жрицата и с блага усмивка и се представи.
- Итън Картър Уейт - предължаваше да не откъсва поглед от красивото лице на жената, но крайчето на окото му следеше брат му, чакайки да види реакцията му.

Син на Еребус Posts : 9 Join date : 14.11.2010

Стоях мирно,сякаш бях наказан и погледът ми продължаваше да се рее през прозореца,докато не чух:
- Ето къде бил изгубеният ми брат, значи... -студенината ме изпълни и смрази.Главата ми бавно се обърна и безразлично погледна мъжа представящ се за негов брат.Погледите им този път не просто се пресичаха,а се впиваха един в друг.Крис усети как нещо в него се надига.Не вярвах.Не може,не не това не е той,не е...щях да усетя ако е той.Поддаден на прибързаните си чувства аз казах:
-Защо го правите...защо си позволявате,да споменавате брат ми,който изчезна...аз го познавах добре...но вие...определено не се Итън...-казах аз студено,но всъщност спомена за него ми навя странни емоции.Болката и същевременно странна радост танцуваха в синхрон в мен.Радост-припомних си за него...нашето детство бе толкова щастливо въпреки всичко и болка-понеже той изчезна така безследно.Нима беше възможно да е вампир,нима беше възможно да го е сполетяло както и мен.Погледнах отново синът и той някак си по-топло промълви:
- Крис? -след това изведнъж нещо ми светна,погледнах го отново и този път разбрах.Наистина беше той...странно...Толкова време прекарано в търсене,толкова време си задавах въпроса къде може да е и какво...просто се натъкнах на него.Мъжът се представи на жрицата:
- Итън Картър Уейт-аз го погледнах и попитах:
-Наистина ли си ти...или това е просто една груба шега?-прекъснах ги аз...

Усещах че мястото ми не е тук, просто......просто чувствах как няма смисъл от прекараните макар само няколко минути с двамата мъже, макар признавам да ми навяваха забравеното чувство за...тръпка, желание.
Потръпнах леко при мисълта и буквално се погнусих от себе си, не биваше да изпитвам подобно нещо, имаше само един човек към когото бях способна да изпитвам симпатии след....онази нощ и това бе Ник.
Въздъхнах тежко, а дългите ми и бледи пръсти отвориха внимателно книгата на случайна страница и зелените ми очи запрепускаха между редовете, но въпреки това следях разговора им и вдигнах глава към Сина невярващо.
Братя!?
Това бе просто невъзможно още повече че не се бяха разпознали, факт който не само бе нереален ами и смешен.
Не казах нищо, а само отговорих на погледа му, заглеждайки се в омайващите му очи, така познати и приятна, сякаш ги бях гледала с години...
Сякаш електричен ток премина през мен и аз сведох глава смутено, с всяка изминала секунда започвах да се чувствам все по-неудобно.

Вълната неудобство, излъчила се от тялото на Жрицата, достигна до него и му напомни, че това е може би най-уместната в случая реакция. Той самият се чувстваше неудобно. Не му беше възможно да повярва, че му трябваха цели пет минути преди да познае лицето на родния си брат. Беше асурдно. Сюрреалистично. В много отношения и жалко. Това доказваше и направо му сочеше всичките недостатъци в прекалено меланхоничния му, чак мелодраматичен характер. Точно сто години пълно забвение и беше успял да забрави семейството си. Сърцето му беше прекалено отдадено на една жена за да му позволи да изпитва привързаност към каквото и да било друго. А егоистичната болка от това, че тя вече не е край него го беше накарала и да забрави всичко онова, към което може да изпитва привързаност и сякаш му беше забарнила да я изпитва отново.
Странната обърканост на брат му го забавляваше. Стопроцентовата сигурност на Крис, че мъжът, стоящ пред него просто не може да му е брат се разклати и той сякаш се загуби някъде.
- Чувството ми за хумор е по-добро от това, Крис и ти чудесно го знаеш - на Итън продължаваше да му бъде все толкова забавно и изкривените му в леко подигравателна, но все пак щастлива, усмивка устни ясно го изразяваха.
- Ти какви предположения за безследното ми изчезване имаше, братко? Помниш, че всички ме обичаха - никой не би ми навредил. Но признавам - моите лични предположения за твоето изчезване не бяха особено ласкави. Бях дигурен, че нарочно си зарязал по-малкия си брат за да... и аз не знам какво. Но така като те гледам... не си имал кой знае какъв избор... - остави малкото си братче да се загуби в думите, които специално за него се беше опитал да опрости и отново с далеч по-голям интерес се обърна към Инстина. Тя разсеяно разлистваше някаква книжка, но той ясно усещаше напрежението, излъчващо се от нея, примесено с... Какво? Любопитство ли беше това? Усмихна се на себе си. Само да знаеше, че семейните му проблеми са толкова интересни на аудиторията, щеше по-често да ги показва на околните.
- Жрице? - беше забравил за една малко подробност, която отново го удари, сривайки го за секунди - зелените и очи вдигнали се към него, които се спряха на лицето му. - Какво е това? - той посочи с интерес изтърканата от четене книжка в ръцете и. Жената изглеждаше сякаш наистина харесва това, което е написано вътре.

Вдигнах глава и присвих вежди неразбиращо , как какво....не схващах наистина защо очите му успяваха да ме разконцентрират дотолкова че да не чуя половината от думите му.
Сведох отново глава към книгата и повдигнах рамене.
- Стихосбирка.
Отговорих аз кратко и ясно, понеже продължавах да се чувствам напрегната, да усещам гърдите си така, сякаш върху тях е поставен цял тон стомана, опитваща се да ги разбие на хиляди парченца.
Дланите ми отпуснаха книгата и тя падна на масата, затваряйки се, отдръпнах стола и се изпарих, бавно и грациозно, но в същото време стряскащо рязко...можех да се отдам на желанието да сторя онова за което си мислех преди секунди или да се направя че съм луда, която извършва безсмислени движения, съвсем безпричинно.
Реших че втория вариант е по-разумен и бутнах стола така като си беше, взех книгата от масата и я поставих на рафта, минавайки на сантиметри от двамата мъже.
Спрях се пред тях и го спогледах въпросително, вече наистина объркана.
- Изглеждате твърде....различни и отчуждени, наистина е странно че сте братя, но коя съм аз че да говоря.
Казах аз и поклатих глава.
- Ако желаете, предполагам че имате много за споделяне,бих могла да ви оставя насаме.

Син на Еребус Posts : 9 Join date : 14.11.2010

Забавно...беше му забавно...не не просто забавно...подиграваше се с мен,както винаги.Онази усмивка,самодоволна...подигравателна...Ето я...отново.Тайната омраза и ненавист се появи,толкова време я таях.Във всичко беше по-добър,всичко беше за него,а ние...ние какво...стояхме в сянката на перфектния брат...Преглътнах тежко,течността трудно премина по гърлото ми и можеше да се проследи до края на врата ми. Всичко едно мускулче,скула или очертание,което можеше да се променя се изрази.Дланта ми се сви в юмрук,а челюстта,бе здраво стисната. Погледът ми леко докосна земята,а после студено и с нотка омраза се върна пред брат ми,но аз щях да замълча,за пореден път,за пореден път щях да стоя в неговата сянка.Преглътнах отново и изслушах думите му:
- Чувството ми за хумор е по-добро от това, Крис и ти чудесно го знаеш.- Ти какви предположения за безследното ми изчезване имаше, братко? Помниш, че всички ме обичаха - никой не би ми навредил. Но признавам - моите лични предположения за твоето изчезване не бяха особено ласкави. Бях дигурен, че нарочно си зарязал по-малкия си брат за да... и аз не знам какво. Но така като те гледам... не си имал кой знае какъв избор... -eто пак...говори като за...като за умствено изостанал.Лицето ми едва се изкриви и устните ми оформиха някакво подобие на усмивка и казах:
-Да...вече съм сигурен,че си ти...тоолкова се радвам-погледнах леко в страни въздъхнах и направих още едно фалшиво изражение...колко ли време щеше да продължи...
П.П позволих си да вкарам малко интрига хД

- Съжалявам ако с брат ми сме накарли Жрицата да се чувства неудобно - хладната учитвост на гласа му, съчетана с небрежната му стойка и уж укорителния поглед, който хвърли на Крис, му придаваха точния имидж, който търсеше. Винаги му се беше искало да има способността да бъде абсолютно безарзличен към всичко, случващо се около него и в повечето случаи се получаваше. Но има неща, към които просто не можеш да бъдеш безразличен...
- Не се притеснявай, Инстина - усмихна се лъчезарно на жената, привеждайки се към нея, заинетеросан от реакцията и. - С брат ми нямаме какво толкова да си кажем. Че какво са век и половина? - собствената му болка ясно се долавяше в студените му думи. Очите ву отново се стрелнаха към Крис, но бързо се отклониха.
Винаги беше обичал театралниченето и най-вероятно, ако не се бяха случили толкова неща, вампирската му кариера щеше да е точно в тази насока. Най-харесваше да играе студенокръвно. Персонажите, които всеки мрази и в същото време всеки обича, винаги го бяха привличали по един магнетичен, дори магичен начин.
А сега беше чудесно време за игра. Самата публика беше уникална. Отдавна загубеният брат и една нереално красива и напълно непозната жена.
Тялото му извършваше точните движения на точното място. Изведнъж съвсем спонтанно направи няколко крачки и отново седна на стола, на който го беше заварила Жрицата с влизането си. Тежестта на книгата, скрита в сакото му за миг разклати увереността му. За миг.
- Всъщност, далеч по-интересно ще ми е ако ми кажете нещо за себе си, Жрице - устинте му както винаги говореха многозначително, а очите му казваха още повече. Докато чакаше Инстина да му отговори, за пореден път се обърна към брат си.
- Ела тук, Крис. Тя е права - имаме за какво да си говорим, но няма да е за миналото.
Не му се говореше за миналото. В миналото имаше прекалено много болка, прекалено много забвение, прекалено много необясними неща, които той не искаше да му бъдат обяснявани. Не искаше да знае и за миналото на Крис. Най-вероятно можеше да достигне до хиляди предположения и заключения, но си налложи да не мисли за тях. Не го интересуваше.

Мъжа пред мен, Итън ми изглеждаше адски странен и някак на моменти нетърпим, просто самото му излъчване, бе сякаш на вълни, ту ме привличаше мимолетно, ту едва ли не ме "предизвикваше" да изляза, макар да не ме бе сторил нищо, просто болния ми мозък го прихващаха за пореден път някакви небивалици.
Прокарах пръсти през косата си, разпускайки кичурите си надолу по дължината на гърба си и усетих нежното им докосване върху таза си.
Обърнах лицето си към брата на Итър..Крис.
Неговите очи досущ като тези на брат му притежаваха някаква магия, странна и необикновена сила на привличане, която дори вампир с моите студенина и хладнокръвие би забелязал.
Прекрачих и без това малкото разстояние до врата и поставих студените си ръце на дръжката й, колебаейки се дали да изляза от тук, след като и без това напрежението породило се между всички ни, никак ама никак не ми допадаше.
Някакво тракане се чу отвън и в библиотеката влезе котка...моята котка.
Никс, как може подобно чудовище като нея да ми се яви точно в този момент.
Каменното ми лице тръпна за момент в изненадана гримаса, но миг след това отегчено изражение зае мястото й.
Дивака ме изгледа укорително и издаде звук на неодобрение, извъртайки ми гръб, сякаш се намираше в някакъв сапунен филм.
- Меринс.
Казах аз, по-скоро вмъкнах между въздишката си и завъртях очи.
Вдигнах глава отново към двамата братя и скръстих вежди.
- Наистина възнамерявам да ви оставя насаме господа.
Възкликнах аз и си докарах една слаба и крива, извинителна усмивка.

» Учителската столова