Пред храма

Заглавие: Пред храма Нед Апр 11, 2010 2:43 pm

First topic message reminder :

Пред храма имаше едни много старинни и красиви плочи, по които се ходеше. От двете страни на храма имаше статуя на великата богиня, както и фонтанче.

Заглавие: Re: Пред храма Нед Юни 13, 2010 4:55 am

- Ами да, едно кино няма да ми дойде зле. Ако е фантазе може да ми дойде някоя идея. Идеята ти бате, обаче никак не е лоша, стига мумията да не е все още жива...
- Идеята наистина ми харесваше, но откъде да намеря мумия...
- Но и аз не знам дали ще мога... С толкова часове... Не стига, че трябва да търся мумия, ами и минотавър мисля да хващам... За пети курс. Ще учат гръцка мигология. Пък после и горгона ми трябва... Ами ти братко мой, какво мислиш да подготвяш за слезващия си урок.

Заглавие: Re: Пред храма Нед Юни 13, 2010 7:10 am

Усмихнах се доволно и казах:
- Ще уча децата как да ползват хладни оръжия- ножове, мечове, брадви, копия, боздугани. Всяко ще си избере оръжие за себе си. Осигурих и чучела за всички- май още не са на ниво да тренират един с друг с остри оръжия без да се изпонасекат... Надявам се да ти се отвори прозорец в графика- казах на висшата жрица.
- Няма да е същото без теб. Е, аз май ще трябва да тръгвам, имам една камара железарии да подготвя за урока, а с тези неща не бива да се бърза. До скоро!- казах аз и станах от пейката, прокарвайки ръка през косата си.

Заглавие: Re: Пред храма Нед Юни 13, 2010 4:33 pm

- Добре, до скоро!- казах аз когато Джейдън си тръгна
Обърнах се към Айша и й се усмихнах, от много време не я бях виждала и ми липсваше, но и аз имах работа.
Вдигнах ръка и гривните на ръката ми тепнаха, издавайки приятен звук.Пуснах чупливата си косата, която бе на кок и раздвижих глава, за да се разпредели равномерно.
-Аш и аз смятам да тръгвам- тъжно казах аз, изправих се и помахах с усмивка на лице

Заглавие: Re: Пред храма Вто Ное 09, 2010 3:41 am

Красивия есенен цвят на пейзажа покрай мен ме отпускаше..помагаше ми да си
спомня за изминалите години, години на спокойствие и обикаляне без никакви задължения.
Сега живота ми бе станал леко по-сложен, цветен и някак по-оживен.
Въпреки това недоволствах, разбира се, винаги правех само това, но човек, още повече един уважаващ себе си Син, трябва да иска винаги повече от живота, да желае максималното удоволствие и наслада от него, в противен случай си заплашен да затънеш като някой от многото други, същества без минало и настояще, с още по-безисвестно бъдеще.
Питам се дали имаше смисъл да дойда тук...надали, но пък кой като мен, главен Пазител, това си беше чест за която самият аз е бях мечтал, ето че идването ми спомогна за изпълнението на една от целите в живота ми, ако вървеше така като нищо да намерех и подходящото местенце за живеене, понеже определено не смятах да се застоя тук дълго, поне не и докато не приех тази длъжност, която в момента малко или много, сама по себе си ми прави далеч по-отговорен и длъжен.
Бях пристигнал преди час и държах веднага да посетя храма им, все пак това си беше традиция, която винаги изпълнявах при посещение на който и да е Дом.
Надявах се да срещна Висшата жрица отново, за да ми обясни няколко неща, но в момента не ми се занимаваше дори и да я потърся, затова седнах най-спокойно на някаква пейка и загледах красивото нощно небе, изобразяващо по най-различен начин миналото и бъдещето ни, образуващо ясни картини на сегашните ни чувства.

Заглавие: Re: Пред храма Вто Ное 09, 2010 11:42 pm

Мразеше, когато сгреши. А сега определено беше сгрешила. Жестоко при това. Усещаше, че трябва да бъде наказана да това. Но и не искаше никой да разбира. Затова реши да потърси прошка от единственото същество, което знаеше всичко без да има нужда някой да му го казва.
Вятърът безмиластно брулеше голата кожа на ръцете и и виеше червената коса около лицето и. За щастие вече не усещаше студ, нито нещо подобно. Затова просто се наслаждаваше на летящите оклоло нея жълти и изсъхнали листа, доколкото можеше да се наслаждава на нещо в този момент. Очите и шареха уплашено наоколо а всичките и сетива бяха наострени, готови да усетят всеки човек или вампир, който се приближи до нея. Не искаше да среща никой. Не и се говореше с никой.
Бавно, сякаша носеше тежък товар, заизкчва широките стълби пред храма. Но не успя. Не успя да ги изкачи всичките. Не можеше да го направи. Знаеше, че Никс може да я намери навсякъде, но не и се искаше да влиза да я търси. Знаеше и че богинята ще и прости. Беше почти сигурна в това. Но сама не можеше да се изправи пред себе си.
Усещаше как топлата кръв се стича по устните и е опръскала дрехите и. Гледаше широко отворените му изумруденозелени очи. Солената кръв по лицето и се примеси със солените и сълзи.
"Сарафина! Не си там, това мина, успокой се!"
Дори сама себе си не можеше да успокои. Трябваше да намире Никс... Не, не можеше... Но трябваше...
Усети някакво движение зад гърба си и рязко се завъртя. На една пейка близо до входа, на който стоеше тя седеше мъж. Без съмнение един от Пазителите, които скоро бяха дошли в Дома на Нощта. Нямаше как да е още ученик - беше прекалено вампирски красив за да е такъв, а и татуировките му... Не можеше да е и учител, защото не го беше виждала досега. Той явно усети, че тя го наблюдава, защото също се обърна към нея.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 12:03 am

Красив ли е този свят...
Да, по-красив отколкото другите го виждат.
Мисля че малко бяха онези, тези които го ценяха в пълната му "хубост и прелест", а не биваше да е така.
Трябваше да разбираме какво имам и да му се любуваме преди да е изчезнало, превръщайки невероятния, вълшебния, миг, в безкраен кошмар.
Не че съм изпитвал някаква неописуема болка, напротив, Никс ме бе дарила с най-прекрасния живот, но ми липсваше любовта покрай мен, липсваше ми онази магия, караща те да се усмихваш и живееш като за последно.
Бях прекалено замислен, прекалено вглъбен в лиричните и понякога прекалено безсмислено смислови, мисли, прекалено увлечен по тях, за да разбера че не съм сам, но силното присъствие на момичето до мен и "забиващия се като нож", поглед с който ме даряваше, успяха да ме измъкнат от утопията в която се бях потопил, представяйки си наистина идеалния свят.
Отвърнах на любопитните й очи, изпълвайки моите с въпрос, въпрос който бях сигурен че чува, все пак това бе дарба, рядка, но и аз самият не я използвах много често, ала в случаи като този, когато не исках да говоря, бях способен да й го предам мисловно.
" Какво те мъчи, милейди, защо си позволявате тъй да помрачите приказното си лице?".
Скръстих вежди, непомръдвайки от мястото си и зачаках някаква реакция, освен изписаната изненада на иначе изваяното й като на горска фея,изражение.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 12:38 am

Сарафина подскочи уплашено. Той беше в мислите и. Не, не точно. Пращаше и своите мисли. О, това беше добре. Поне не виждаше какво точно се случва в главата и. Защото имаше и такива в това училище. Щеше да е истински ужас ако беше побаднала на такъв, който да и рови в главата.
- Нищо - промърмори, едва отваряйки розовите си пръсъхнали устни. Имаше чувството, че вятърът отнесе гласа и някъде надалеч без да му позволява да стигне до ушите на Пазителя. И все пак беше сигурна, че я чул.
Видя как чертите на красивото му лице се изкривяват. Ако си мислеше, че не е звучала кой знае колко убедителна, то с развитите си вампирски сетива, Синът на Еребус беше засякъл лъжата още преди думите да са се отронили от устните и.
- Нищо - каза този път по-твърдо, но все пък ясно се усещаше как гласът и трепери. Странно. Принципно беше добра лъжкиня.
- Нищо - повтрети този път за себе си. Усети как очите и се навлажняват и се уплаши. Освен, че беше добра лъжкиня, тя никога не показваше слабост. Никога. Какво ставаше с нея?
Обърна дланите си и се вгледа в тях. Пред очите и падна перде. Зениците и се разфокусириха. Примига. Ръцете и бяха наквасени в кръв. Едри гъсти червени капки се стичаха от тях и падаха по обувките и. Не можеше да откъсне очи от тях. Чу се тъп удар и Сарафина усети мимолетна болка в коленете си. Болка, която с нищо не можеше да се сравни с тази, която беше притаена в сърцето и душата и. Чиста прозрачна сълза капна от очите и и сякаш размъти кръвта само за миг, но след това червената смърт я погълна.
"Не! Сарафина, това свърши... Няма го... Свърши!..."
Вдигна поглед и видя непознатият мъж, все още седящ на пейката. Но сега изглеждаше различно. Позата на тялото му беше напрегната. В очите му се четеше учудване и притеснение.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 12:57 am

"Нищо"...
Защо някой изобщо би използвал тази дума...сама по себе си тя бе едно голямо "нищо", сама по себе си тя определяше "собственика" си, като объркан и прикриващ нещо човек.
Погледнах момичето, фокусирайки се върху очите й, бяха така дълбоки и магнетични че можеха съвсем спокойно да те примамят в бездната на транса, да те опетат в мрежите си.
За щастие на бях като най-вероятно мнозината млади момчета захласващи се толкова лесно, не необикновенния им цвят бе успял да привлече вниманието ми, а присъствието на болка и страдание в тях.
Виждах че страда..поредния нараден от богинята на мъката, злочестата и невъзвратима отнетото, смърт.
Надявах се вампирската ми интуиция този път, като никой друг да ме е измамила, да съм сгрешил при разчитането на символите изписани тъй ясно по изражението на младата девойка.
Този път реших да не използвам дарбата си и заговорих с специфичния си глас, определян от мнозита като цитирам "адски секси", а за други подходящ за поезия, а тя от друга страна ми беше в кръвта.
- Нищото е много по-опасно отколкото самата ти искаш да бъде, не искам да те принуждавам, но е по-добре да предприемеш нещо, относно преживяването на въпросното "нищо".
Вече бях на ръба на пейката,стегнал тялото си, готов във всеки момент да я хвана, понеже изглеждаше така, сякаш ще припадне.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 1:24 am

Отново сведе глава към ръцете си. Кървта се стопи и изчезна. Нямеше я. Но скоро щеше пак да се появи.
- Не заслужавам да бъда обучавана за Висша жрица. Не заслужавам - мърмореше.
Тогава Синът на Еребус отново проговори. Не чрез мислите си, този път използва гласа си. Глас, който накара Сарафина да потръпне. Глас, който определено можеше да я накара да се успокои. Ако тя му позволеше.
Само за миг се замисли над думите. Може би... може би беше прав. Не беше толкова страшно. Просто... Просто... Ейдриън... Не, както и да го погледнеше беше страшно. Ужасно. Абсурдно. Нямаше кака да е достойна да бъде Висша жрица след това. Дали можеше да го каже на Ник? Че не заслужава високия пост, който и беше даден?
- Колкото аз искам да бъде. Повярвай ми, изобщо не искам да съществува. Но то само по себе си... Мисля, че не може да бъде по-малко страшно.
Опита се да се изправи. Подпря слабата си трепереща ръка на мраморния парапет. Дланта и обгърна една от статуите по него. Вгледа се в изправената фигура, олицотверение на богинята. Беше красива, но не и наполовина толкова красива като лика на истинската богиня. Беше го виждала само веднъж. И в момента се разкъсвяше между желанието и страха да го види отново. Или поне да говори с нея.
Треперещите и крака се опитаха да направят крачка. С мъка стъпи на десния си крак и слезе от последното стъпало, стъпвайки върху твърдата, осеяна с шума земя. Ръката и се отлепи от статуята и тя отново усети слабост по цялото си тяло. Чувстваше се сякаш не беше спала с дни или пък беше тичала с километри. Едва успяваше да вдиша и издиша и усещаше цялото си тяло, сякаш всеки миг ще се поддаде и ще падне.
Пред погледа и изнакнаха изумруденозелените му очи, гледащи нищото невиждащо. Очи, в които искрата живот беше изгаснала, които никога повече нямаше да видят красота, нямаше да видят нищо. Очите се обърнаха и изгледаха обвинително.
Толкова много вина. Не можеше да я понесе. Слабото и тяло не можеше да я понесе. Само след секунди отново се озова на земята, заровила ръце в шумата.
Опитваше се да не мисли за мъжът на пейката. Ако той още седеше на пейката. Не искаше да знае и какво той си мисли за нея. Съзнаваше, че изглежда като развалина, като някоя луда, която сама не знае какво и се случва и как да се справи със самата себе си.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 1:52 am

Нямаше да е зле, никак даже, да съзнае че света не е свършил все още, а и онова поверие, как беше то....в не знам си коя година, апокалипсиса ще настъпи и всичко ще бъде приравнено със земната повърхност.
Не мога да бъда сигурен че този човек, който го е казал, знае истинското значение на думата "апокалипсис"....
Както и да е, въпроса в момента е, че при това момиче изглежда бе настъпил, понеже наистина изглеждаше така сякаш всеки момент ще се предаде в ръцете на богинята.
Изведнъж напрежение стегна ъцете ми и се изправих бързо, при вида на бездвижното й тяло, лежащо на земята.
Нямаше кръв, нито други признаци на отхвърляне, но и без тях можех да съм наясно с това че тялото й е наистина слабо, по каквато и причина да е.
Силните ми ръце, обвиха крехкия й гръб, приклекнха и поставих главата й на крака си, отмествайки кичурите коса от нежното й лице, в момента с гримаса на болка и нежелание.
Скръстих вежди и разтворих устни вдишвайки дълбоко хладния въздух край нас.
Лунната светлина успя да освети кристално бялото й лице, което в момена изглеждаше лишено от живот.
- Мисля че е най-добре да ми кажеш какво ти е, за да помогна.
Казах аз нежно и в същото време строго, нямаше да позволя на едно малко момиче да се погуби само, като привидно има данни за истинска Висша жрица.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 2:27 am

Толкова се нуждаех от едно посещение в храма. От доста време не бях идвала и се чувствах ужасно. Като си вървях, изведнъж се спрях и се заслушах. Явно не бях единствената решила да посети храма. Реших, че ако са ученици ще се направя на строга, ще им дам още малко време, и ще ги пратя по стаите. Запристъпвах бавно напред и съзрях пред мен два силуета, на мъж и на жена. Жената беше безжизнено отпусната в обятията на мъжа. Притесних и мигновено се озовах до тях. За моя изненада мъжът бе не кой да е, а синът на Еребус - Инскин Клиулс. Защо ли не се учудвам, че има момиче при него. Ах, тозиии....
Айя Хейл, запази самообладание - казах си аз и погледнах двойката с най-злобния си поглед.
- Някой може ли да ми даде обяснение за случващото се тук? - казах аз строго, опитвайки се да сдържам гнева, който изпитвах. Бях преживяла Инскин, но факта, че го виждам с ученичка ме вбеси.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 2:47 am

Ръцете му бяха толкова топли. Усети как тялото и за малко се отпуска от сковалата го мъка и вина, когато силните му длани обгърнаха гърба си. Той постави главата и на краката и. Тя с мъка отвори сините си очи и видя лицето му толоква толкова близо до себе си. Пръстите му отместиха косата от лицето и.
- Не мога - изстена.
- Или не искаш?
Той беше прав. Не можеше, защото не искаше. Или обратното. Едно знаеше - не можеше да каже на абсолютно никой. Лена... не, и на нея не можеше да каже. Може би на Ник Дийн. Сто процента тогава той щеше да я накаже или нещо подобно или пък да я накара да напусне поста си на обучавана за Висша жрица. Не че не го заслужаваше. Не че щеше да и отнеме силата, която така или иначе притежаваше над Духа. Но щеше да и липсва.
Въздъхна. Не знаеше защо, но наистина искаше да каже всичко на пазителя. И може би щеше да го направи. Трябваше и само нещо, което да я убеди, че това ще и помогне.
- Сарафина, Сарафина! Спри, моля те!
Не го чуваше. Не искаше да го чуе. Доставяше и такова удоволствие. Нищо не можеше да бъде по-хубаво от това. Нищо, абсолютно нищо. Странният хормон, който се отделяше, когато пиеше от кръвта му се разливаше по цялото и тяло. Беше като наркотик. Никога нямаше да и е достатъчен.
- Ейдриън... - лицето му сякаш беше залепено пред очите и. Топлата му румена кожата беше бяла като платно. По лицето му сякаш премина фучащата смърт и след миг очите му изгубиха блясъка си. Бяха студени, мъртви.
От гърдите и се изтръгна вик на болка. Очите и отново се насълзиха. Сигурна скоро в тях нямаше да останат сълзи. Гръдният и кош беше скован в неописуема болка и тя притисна ръцете си към него.
- Някой може ли да ми даде обяснение за случващото се тук? - прокънтя строг глас в ушите и. Познат глас, който точно в този момент не можеше да разпознае. Обърна се и за миг болката и беше замразена от страх. Айя Хейл. Преподавателката им по Литература. Любимият и предмет. Толкова уважаваше тази жена. Искаше да се изправи мигновено. Да покаже, че не се случва нищо. Но не можеше. Мускулите и сякаш не съществуваха. Чувстваше се сякаш беше безжизнено тяло, състоящо се от потрошени кости и адска болка.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 2:55 am

Бях в очакване да чуя някаква реакция от страна на момичето до мен, надявах се да проговори.
Красивите й очи ме гледаха безмълвно, а устните и не изразяваха нищо, не се раздвижваха дори за секунди, прииска ми се да можех да причета мислите, рядко се случваше да желая нещо подобно, принципно не обичах да ми се месят в главата както и аз в нечия друга, затова се и радвах че дарбата ми бе далеч по-различна от "четене на мисли".
ОСкъдните думи които накрая успя да изрече, така и не ми помогнаха да разгадая онова което криеше в ума си, колкото и да исках да направя нещо, можех само да изчакам тя сама да реши какво ще стори.
Чувствителния ми слух долови нечии стъпки, усетих присъствиет й, аромата на кожата й, още преди кадифения й глас да заговори строго, правейки се на госпожа, каквато всъщност беше, но това е друг въпрос, за мен винаги щеше да си остане Айя, красивата и бойна бивша приятелка,макар нашата "връзка" да не бе точно такава, понеже споменах ли че освен всичко друго е и адски добра в леглото, да..май няма нужда, то си й личеше.
Вдигнах глава със сериозен и безизразен поглед към нея.
- Както винаги си прекалено подозрителна, Ая.
Казах аз и скръстих вежди, усмихвайки се иронично.
Погледнах отново момичето, държеше се като скована, предположих че й е неудобно от учителката, затова реших да отпусна така интимната си хватка и да я изправя в седнало положение.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 3:08 am

Мразех начина, по който ми говореше. Мразех погледа му, аромата му, мразех всяка частица от него. Когато бяхме заедно ме побъркваше. Не отричам - имаше страст, даже прекалено много страст. Ноо никога не подходихме сериозно и не развихме отношенията си.
"Както винаги си прекалено подозрителна, Айя", чак пък толкова... Идва ми да му скоча и да го удуша... олее, как ме дразни. Както и да е. Вече съм много различна и ще се държа на положение. Само да има късмета да останем насаме. Стига с тези мисли, Айя.
- Подозрителна, да бе да. Инскин не смяташ ли, че мястото на красивата девойка е някъде далеч от твойте прегръдки. Този път май си объркал нещо. - казах аз възможно най-ехидно.
Горкото момиче, дано не и разбие сърцето.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 3:22 am

Очаквах да ми налети, беше типично за нея, така първична и инстинктна, предизвикваща възбуда у всеки мъж дори само с присъствието си.
Да...но пък характера й бе повече от змийски, нещо което ми допадаше много в началото, но както вече отбелязах е доста подозрителна, няма нужда да казвам колко проблеми си имахме по време на страстната ни връзка, всичките свързани с моята постоянност.
Въздъхнах тежко, а от устните ми се отдели пара, не беше толкова студено, но аз си имах "способността" и в най-голяма жега да извирша това си действие.
- Знаеш как да ме ядосаш, нали така, мила моя.
Обърнах лицето си, усмихнато, към младата жрица и я повдигнах на ръце.
Предчувствах че по този начин мога здравата да ядосам и двете, но пък не ми пукаше, бях от хората които обичаха свободата, обичаха да я усещат, развяваща косите им, подобно есенния вятър, който в момента караша нежната като коприна коса на девойката в обятията ми да се вее.
- Момичето не е добре, знаеш ли кой й е ментор.
Попитах този път отново Айя, но с напълно "пазителски" глас, лишен от всякаква друга емоция.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 3:32 am

Не и беше удобно така. Искаше отново да легне. Страха от гнева на учителката отшумя. Болката беше по-силна. Вдигна сините си очи към жената.
- Айя Хейл - вампирката я погледна. Вдигна вежди изчаквателно. Сарафина не знаеше какво да и каже. Всичко щеше да прозвучи като оправдание. Или пък щеше да разкрие прекалено много от болката, която я сковаваше.
Тялото и се разтресе. За първи път, откакто беше белязана усети студ. Но не студа на есенната вечер. Студът идваше отвъртре, от самата нея. Чувстваше се точно сякаш всичко в нея се чупи на милион парченца. Като стъкло. Опетнено стъкло.
- Ейдриън... - промърмори още веднъж. Сви се на топка. Забрави останалия свят. Забрави изсъхналите листа под себе си, забарви пълната сребриста луна над главата си. Забрави невероятно красивия мъж от лявата си страна. Забарави и разгневената вампирка надвесила се над нея.
Трябваше да се свърже с Никс. Нямаше друг избор. Не можеше да говори с никой друг. Поне нямаше да и се налага да разказва всичко отначало и отново да приживее всичко, което се случи онази нощ.
Постави дланите си от лявата страна на гърдите се. Затвори очите си и потърси Духа. В момента силата и като че ли се беше свила някъде дълбоко в душата и, страхувайки се да не и причини повече болка. Топлината на дара от Никс се разля по тялото и. Физически в нея не се промени нищо. Остана си все така призрачнобяла, отпаднала и олицетворяваща невероятна болка. Но вътре в нея, болката поутихна. Нищо не можеше да я изкорени, но магията я притъпяваше.
- Никс, помогни ми! - прошепнаха устните и. Усети погледите на двамата възрастни вампири върху себе си. Едва се сдържа да не отвори очи за да види реакцията им. Но не го направи. Трябваше да остане така. Трябваше да намери опрощението от богинята. Надяваше се така да се почувства поне малко по-добре. Малко. Защото нищо не можеше да я накара да си прости сама на себе си.
Чуваше как Айя и пазителят си говорят нещо, но не ги разбираше. Беше се съсредоточила напълно. Тогава усети познатото божествено присъствие, носещо спокойствие. Не усети гняв, не усети обвинение. Никс идваше за да и помогне. Или поне Сара така се надяваше.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 3:44 am

При други обстоятелства бих натупала този надут пуяк, но милото момиче изглеждаше наистина зле. Трябваше да изолирам присъствието на този влудяващ ме във всеки смисъл на думата мъж и да се погрижа за нея. Като за начало да пратя въздуха да я сгрее, изглеждаше премръзнала и скована.
- Въздух, призовавам те и те моля да сгрееш с нежността си това младо момиче. - казах аз и се замислих, че трябваше да свърша още нещо. Ааа, да.
- Инскин, трябва да я заведем при Ник Дийн. Той и е ментор. - погледнах го и този път не трепнах. Ха, да му е гадно. Винаги си е мислел, че не мога да му устоя. Въпреки всичко някои въпроси изникнаха в главата ми, но те не бяха важни в този момент. Горкото дете изглеждаше толкова изтерзано. Сърцето ми се сви от болка. Трябваше да се погрижим за нея възможно най-бързо.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 4:32 am

- Мило мое дете, не е...
Гласът се губеше. Сарафина се съсредоточи, протегна цялото си съзнание към нежния, по-мек от майчин глас, но колкото повече се опитваше да го достигне, толкова повече той и се изплъзваше. Накрая не остана и следа от него. Какво ставаше?
С леко треперене клепките и се отвориха, разкривайки ясните и сини очи. Сара отново започна да усеща заобикалящия я свят. Силните ръце на пазителя я бяха вдигнали във въздуха и я бяха притиснали към гърдите му.
Към широкият му изваян гръден кош и туптящото му вампирско сърце. Всяко момиче би се разтопило в ръцете му. Сарафина също. Но в този момент тя дори не усещаше допира му. Беше я заляло безсилното разочарование. Беше се престрашила да се свърже с Никс. Но Никс беше изчезнала. Защо? Какво беше станало?
Кръвта... беше навсякъде. Стичаше се по дърветата. Наквасваше есенните листа, дори от луната се отсеждаха блестящи капки кръв. Сарафина понечи да обърше ръцете си в ризата, но с ужас откри, че тя също е червена и подгизнала. И всичката тази кръв идваше от... Една тяло. Едно тяло на младо момче, проснато посред нищото. Момче с изумруденозелени очи.
Не трябваше да мисли за това. Опита се да се съсредоточи в нещо друго.
Двамата вампири си говореха като че ли се познаваха и от преди. Сарафина едва различаваше думите им, въпреки че с всички сили се опитваше да ги чуе. Изведнъж лек топъл бриз обви тялото и, но не можа да го стопли. Ледът, сковал всичко вътре в нея, не можеше да бъде стопен. Сарафина смътно дочу името на ментора си и нещо в нея сякаш се отприщи, подклаждано от страха и срама да погледне в очите на точно този вампир.
- Не! - скочи от ръцете на пазителя и се озова на колене на земята. Твърдите ръбести камъни пробиха нежната кожа на дланите и, но тя не им обърна внимание. - Моля ви - погледна първо Айя, после и мъжа. - Не ме водете при Ник Дийн. Добре съм. Нищо ми няма.
Направи плачевен опит да се изправи за да докаже думите си, но така само убеди вампирите, че определено не е като да и няма нищо.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 4:46 am

Ник Дийн, познавах този пъж, не лично, но бях наясно с факта че е директор на това училище, странно мислех си че това е роля на Висшата жрица, но пък идеята мъж да контролира всичко, ми допадна много повече от тази, целия дом да въде в ръцете на една жена, макар с уважение да можех да кажа, че тази, както и всяка друга Висша жрица която познавам си заслужава.."титлата", а и изглеждаше отговорна, макар в началото да ми направи впечатление да доста отвеяна дама, но бързо успя да поправи мнението ми.
- Той не е тук, няма как..
Казах аз, ала думите ми бяха приглушени от тези на жрицата в ръцете ми, вика й заглуши всичко и ме накара да се сетя колко много мразя малките момиченца по простата причина че не умеят да се контролират.
Изгледах я строго, а мускулите в тялото ми се напрегнаха,тя май изобщо не съзнаваше колко глупави бяха действията й.
В момента тялото й привидно не беше здраво, така че загубата на кръв, макар и слаба, нямаше да направят ситуацията розова.
Приклекнах до нея и заговорих с ясен и отчетлив тон, така че да може да ме разбере, понеже по изражението й си личеше че е изпаднала в нещо от рода на истерична криза.
- Какво ти се е случило?
Запитах я аз гласно, а отделно "включих" дарбата си.
" Успокой се, не позволявай на това което те кара да страдаш, да обгърне душата ти, Никс не желае това, отпусни се и всичко ще се оправи, винаги се оправя".
Вътрешния ми глас бе далеч по-мил и приятен, отколкото бесните ми думи.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 5:05 am

Това, което се случваше никак не ми хареса. В мига, в който Сара чу името на ментора си сякаш изгуби представа къде се намира. Паднала на земята и гледаща ме с този поглед, проклинах причината за страданието на момичето. Сякаш нещо я изяждаше отвътре. Това ми се стори толкова познато...
Какво се е случило с нея... Задавах си този въпрос многократно. Момичето беше не просто уплашено, то беше ужасено и отчаяно. Исках да и помогна, но, защо трябва да се справям с този проблем, заедно с любимия ми Инскин. Ще си повтарям, че момичето е преди всичко и няма да му обръщам внимание. Но все пак трябваше да говоря с него.
- Какво ще правим? - казах аз и го погледнах право в очите. Ах, тези очи....
- Трябва някой да и помогне, но аз не мисля, че мога да направя много. Мисля,че ще е най-добре да я види Висшата жрица. Имаш ли някакви други идеи. Мисли бързо, момичето не изглежда никак добре. - не можех да си спестя сарказма, но все пак му се усмихнах с надежда. Можеше да е всякакъв, но беше отговорен и вършеше работата си правилно.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 5:16 am

Вълнение и адско раздразнение от държанието на младото момиче ме караха да губя разсъдъка си и да не мога да отговоря адекватно.
Добре какво толкова имаше...
Какво караше очите й изпълнение с сълзи да изглеждат толкова наранени, да загубят блясъка си, който съм убеден че са притежавали преди това, каква бе причината.
" Виж ще те заведем при Жрицата, освен ако не решиш да споделиш нещо с нес"
Точно в този момент подобни на тези думи излязоха и от устата на Айя.
Вдигнах поглед към нея и в отговор на усмивката й кимнах, не бе сега момента да се обяснявам колко секси изглеждаше в тези дрехи и как косата й блестеше на лунната светлина.
- Права си, мисля че това е единственото решение, в противен случай може да се влоши.
Казах аз и подпрях длани на влажната покрита със сухи листа, земя и се изправих бавно.
- Можеш ли да вървиш?
Попитах аз момичето и свих вежди, предполагам че нямаше да иска да я заведем при Катейша, но имаше асмо един изход от това и тя го знаеше.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 8:13 pm

Никс не успя да и помогне. Ник Дийн не можеше да и помогне. Айя и нейната въздушна сила не можеха да и помогнат. Искинс и неговият успакояващ глас и удивителна способност да изпраща мисли също не можеха. Нито пък Висшата жрица можеше, колкото и на Сарафина да и се искаше да вярва в това. При мисълта за топлата тъмнокоса жена, благата и усмивка, мъдрите и сини очи и все пак младежкото и държание и стройна фигура, Сарафина успя да си представи търсеното спокойствие, но не и да го получи...
Устните му. Меки, топли, солени, вкусни. Тя ги отлепи от своите, но продължи да обсипва лицето му с целувки, минавайки през линията на челюстта му и спускайки се по врата му. Устните и понечиха да продължат и надолу, но се спряха на тънката, туптяща вена живот. Инстинктивно кучешките зъби си пробиха път и се допряха до плътта му. Тялото му потрепера от нескрито удоволствие. Всеки милиметър от него и крещеше да го направи. Сега. Веднага.
Защо го послуша? Защо не послуша разума си? Имаше моменти, в които желанието беше по-силно от силата на ума. И в тези моменти се получаваха фаталните грешки.
- Никс... - произнесе името и с нова болка, близка до безсилието и отчаянието. - Защо изчезна? Какво стана?
Потърси обяснение в очите на учителката и пазителя, но те я гледаха само с учудване. Не разбираха какво им казва. Не бяха видели как богинята и майчиния и глас се изплъзват, как изчезват без видима причина за това.
"Ултиматум. Поставя ми ултиматум."
Ако не им кажеше какво и има, щяха да я заведат при Катейша. Но те явно предрекоха края на играта преди да е настъпил. Бяха сигурни, че тя няма да им каже и дума и вече бях готови да я заведат при най-уважаваното лице в Дома на Нощта.
- Можеш ли да вървиш?
- Не знам. - И не искаше да разбира дали може. Направо започна да говори, като всяка дума се изтръгваше от устата и, сякаш някой насила я вадеше оттам.
- Ейдриън... - За кой път вече споменаваше името му? - Мъртъв е... Умря... родителите му са... Но той беше толкова хубав, толокова умен и толкова... толкова ме обичаше... Но... аз... аз...
Не можеше да го каже. Седеше свела глава към треперещите си пръсти. Искаше и се отново да се разплаче, да усети топлите солени сълзи, стичащи се по бузите и, но както и беше предположила, в очите и не бяха останали такива. Огромна буца се беше загнездила в гърлото и гърдите и и и пречеше да говори. Те нямаше да я разберат. Ни им беше обяснила така, че да я разберат и едва ли щеше да успее някога. Видя кака двамата кръстосват объркани погледи и се убеди - нямаше смисъл.

Заглавие: Re: Пред храма Сря Ное 10, 2010 11:34 pm

Силен вятър развя косите ни и миризмата на кръв напълни блите ми дробове.
Почувствах как желанието се повдига в мен, как ми се иска да впич устни в малка раничка и да изпия до капка всяка кръвна клетчица която съдържаша тялото й.
Напрегнах тялото си и мускулите ми се проличаха през прилепнала по мен тениска.
Трябваше да съм благодарен че бече бях свикнал с уханието на тази така съблазнителна течност, по-скоро девойката до мен трябваше да е, понеже винаги като ученик имах проблеми с жаждата, нещо което продължаваше години и може би едва преди една-две успях да го спра и то не напълно.
Разтрих слепоочието си с пръсти и се опитах да се фокусирам върху думите й.
Някой..Ейдриън бе мъртъв, идея си нямах кой е това, но речта й до някъде обясняваше страданието й, но нали един ден всички ние си отивахме от този свят, факт който колкото и да искаме не можем да избегнем.
Поклатих глава дишайки през устата.
- Айя ти сигурно имаш повече опит в това от мен, в ммента съм безсилен да сторя каквото и да е..знаеш мнението ми за подобни неща.
Казах аз с уморен глас и колкото и да не исках се отделих от момичето и седнах отново на пейката скривайки лице в дланите си.
Не обичах да показвам слабост, но в момента наистина не можех да сторя нищо, е можех, но нямаше да й хареса, затова просто зачаках.

Заглавие: Re: Пред храма Чет Ное 11, 2010 12:12 am

Когато с Лена наближихме една сграда, разпознах, че това е храма. Макар от скоро да бях белязана вече сетивата ми бяха започнали да се изострят и докато вървях, усетих мириса на кръв. Дали и Лена беше усетила миризмата, или просто откачах.
- Усети ли миризмата? - попитах я аз.

Заглавие: Re: Пред храма Чет Ное 11, 2010 12:20 am

Усещах как досегашното напрежение се усилва все повече и повече. Когато чух името Ейдриън още първия път, реших, че момичето страда по отдавна изгубена любов. Или по-точно изгубена, заради Белязването....
Но тя каза, че той е умрял. Странно защо, но този факт накара стомаха ми да се свие. Не, не може предположението ми да е истина. Това нежно и крехко момиче, няма начин, не може да е замесена. Но... тя излъчваше такава вина и отчаяние. Само човек, който изпитва чувство за вина, може да постъпва така със себе си.
Изведнъж Инскин прекъсна мислите ми.
- Айя ти сигурно имаш повече опит в това от мен, в ммента съм безсилен да сторя каквото и да е..знаеш мнението ми за подобни неща.
Както винаги, когато стане въпрос за чувства, той бяга. Аз се промених и... ох, ами надявах се, че и той се е променил, че още имаме шанс. Както и да е, това сега е без значение. Нека си седи там на пейката, аз се заемам. Сара трябва да преодолее страха си и да говори с мен за това, което се е случило.
- Сара, скъпа, погледни ме. - казах аз и я докоснах, стараейки се да бъда максимално нежна и внимателна.
- Ако искаш, можем да отидем в моя кабинет и да поговорим. Само аз и ти. Инскин ще пази пред вратата да не ни безпокоят. Съгласна ли си? Каквото и да се е случило, ще намерим решение на проблема. - изрекох думите и знаех, че наистина го мисля. Момичето се нуждаеше от разбиране и решение на проблема. И аз щях да направя всичко по силите си, за да и помогна.

» Пред храмът