Пред храма

Заглавие: Пред храма Нед Апр 11, 2010 2:43 pm

First topic message reminder :

Пред храма имаше едни много старинни и красиви плочи, по които се ходеше. От двете страни на храма имаше статуя на великата богиня, както и фонтанче.

Заглавие: Re: Пред храма Нед Ное 14, 2010 6:55 pm

Погледнах назад, усещайки поглед върху моя, вълните които излъчваха тялото му бяха толкова силни, че чак се чудех защо другите не са способни да го усетят, защо по дяволите само аз можех това, не го исках, от години се бях отрекъл от всичко.
Изправих се, изчаквайки все още отговор от Сара..
Погледнах за момент към Айя, момент в който тялото й се свлече на земята, знаех какво става, по-точно се молех да е онова което си мислех, защото в противен случай щеше да е много по-болезнено за нея.
За части от секундата, няма и толкова, се озовах до нея, улавяйки тялото й, така крехко и нежно в този си вид.
Получаваше видение, нямаше какво друго да е, понеже какъвто и да бе, нямаше да причини болка на някой друг без да има причина, а тя принципно бе да ме дразни, така че май я имаше вече.
Поставих внимателно ръце на лицето й и зачаках да отвори очи, нямах си идея какво и причини тази болка, но ако бе той, то тогава света щеше да му се види малък, отново.
- Айя...Айя!
Повторих аз името й, побутвайки я нежно.

Заглавие: Re: Пред храма Нед Ное 14, 2010 8:51 pm

Бавно започвах да се връщам в съзнание. Колко много мразех тези видения. Не можеше ли да бъдат по-малко стресиращи... Освен това всяко едно видение ме изцеждаше физически. И какъв беше смисълът този път. Не разбрах нищо съществено... Слепоочията ми пулсираха, цялото тяло ме болеше. Странно защо, но този път не ми беше студено. Отворих очи и светът около мен се завъртя. Разклатих глава, доколкото можех, и усетих силните ръце на Инскин обвити около мен. Ах, ти глупак такъв. Имаш много да ми обясняваш. Вдигнах леко глава и го погледнах с възможно най-злобния поглед. Той много добре знаеше как се чувствам след виденията, но съм убедена, че почти е наясно какво съм видяла.
-Инскин, скъпи, мисля че трябва да си поговорим - казах му аз и тонът ми ясно показа, че не търпя възражения.
-Насаме - уточних аз.
Не мисля, че на ученичките им влиза в работата да знаят за този проблем. Пък и безопасноста им беше на първо място. Събрах сили и започнах да се изправям. Инскин ми помогна. Време беше да се махаме оттук.
- Ученици, незабавно всички да се прибират в Дома. Ако някой има възражение да се обърне към Висшата жрица - казах аз и зачах да видя какво ще последва.

Заглавие: Re: Пред храма Пон Ное 15, 2010 2:04 am

Сарафина примига учудено при предложението на Пазителя. Всичката загриженост на възрастните вампири за младите не му позволяваше да я вземе със себе си. И той явно го осъзнаваше, колкото и нетрезв да изглеждаше в този момент. Гледайки очите му, тя беше готова да кимне, да се съгласи. Но съзнанието ясно и казваше, че това не е правилно, затова сините и очи побързаха да се отклонят.
Лена продължаваше да я държи в прагъдките си и Сара усещаше вълните на любопитство, страх и напрежение, излъчващи се от тялото и. Затвори очи и се опита да помисли върху нещата, които и се случват, отстрани, както беше правила толкова пъти. Ясно беше, че се държеше глупаво. Трябваше да каже поне на някой, колкото и страшно да и се струваше. Въпреки че Инскин и Айя бяха разбрали вече доста. Особено Айя. Странния страх на Инскин от разговорите и разбирането на чувствата го беше накарал да пропусне някои неща, които, обаче, Айя беше заелязала. Сарафина беше видяла искрата, пробляснала в топлите и очи, когато преподавателката разбра, че всъщност Ейдриън беше мъртъв. На кой щеше да и е най-лесно да каже? Айя? Може би. Инскин? Едва ли...
Силен женски писък раздра нощта и всички погледи се извърнаха към Айя. Още един вампир, изпитващ болка без да може да я обясни на околните. Ставаха прекалено много. Но болката на Айя не трая дълго. След миг тя се свлече безжизнена на земята и Инскин се спусна към нея. За щастие Хейл отвори очите си почти веднага след това.
- Ученици, незабавно всички да се прибират в Дома. Ако някой има възражение да се обърне към Висшата жрица - бяха следващите думи на учителката, които бяха предназначени за тях и Сарафина успя да долови.
Нямаше нищо против. Но едва ли вътре щеше да и е по-добре, отколкото вътре. Едва ли болката щеше да е по-малка ако успееше да се събере между четири стени. Едва ли там щеше да е в по-голяма безопасност.
Усмихна се на двамата възрастни вампири предизвикателно. Дали щяха да успеят да я отнесат чак до училището? Обърна се конкретно към Инскин и веждите и се вдигнаха в очевиден въпрос, въпреки че очите и гледаха нищото невиждащо. Имаше няколко въпроса, на които Пазителя трябваше да и отговори.

Заглавие: Re: Пред храма Пон Ное 15, 2010 3:00 am

Радост..не по-скоро успокоение.
Успокоение от това че е било само видение, но не можеше да бъда нално спокоен, не и докато той е тук, още повече в присъствието на толкова много ученици, е не бяха чак толкова много,но достатъчно.
"Насаме, казваш...добре, няма проблеми"
В началото с леко шеговит тон казах аз, но после се спрях говорейки равномерно и монотонно.
Въздъхнах и понечих да кажа същото което Айя успя преди мен, усмихнах се и кимнах, гледайки към учениците.
- Права е, вътре ще е по-безопасно за вас, по-късно ще разберете защо, но бъдете спокойни, няма нищо стряскащо.
Излъгах ги аз със сериозен глас.
Всъщност не ги лъжех, той не искаше тях, а мен, мисъл която накара дори най-късите косъмчета по гръбнака ми да настръхнат.
Разтърсих леко глава, поглеждайки към Сара, погледа й привлече вниманието ми, какво искаше, защо ме гледаше така...признавам че най-вероятно се очакваше да се сетя, но бях прекалено разсеян в момента и нямах тази способност, затова на свой ред я погледнах неразбиращо, повдигайки вежди.
"Какво!?"
Попитах аз и се усмихнах криво.

Заглавие: Re: Пред храма Вто Ное 16, 2010 2:19 am

Гласът му пак прокънтя в главата й, стряскайки я. Вече започваше да я дразни. Главоболието още сковаваше слеплочията й, а допълнително и чужд глас да й меси в мозъка.
- Какво става? - придаде най-голямата сила, която можеше да постигне в дрезгавия си, почти изчезнал глас.
Първият й въпрос, изстрелян лаконично и многозначително. Бяха се случили прекалено много неща, че да е възможно точно този въпрос да има само един отговор. За да не и се налага да хаби гласа си повече, очите и заиграха наоколо, обяснявайки това, което устата й не можеха да изговорят. Първо се спряха върху Айя. И при нея имаше много неща, които не разбираше. Странната връзка, която се имали и май все още имат и още по-странния пристъп, който преди малко я беше свлякъл на земята, както и думите, които тя толкова тихо беше прошепнала в ухото му. После сините и очи се плъзнаха по гората, която се надвесваше над тях от лявата им страна. Там имаше нещо... някой... И той го смяташе за заплаха. Заплаха за всички им, като не броим и адската болка, която му причиняваше персонално на него. По отделно се спряха на всеки един от съучениците й, най-вече върху сестра й, която продължаваше да я стиска в ръцете си. Не знаеше каква връзка имат те с всичко, случващо се. После погледа й се се впери в самия него. Внимателно огледа цялото му божествено тяло, в момента вкочанено от неспиращата болка и напрежение. Накрая свде очи към дланите си и ги притвори, задавайки сама на себе си, всичките въпроси свързани с нейните проблеми и нейното място в абсурда, в който всички те се намираха.
С всяка секунда ставаше по-сложно. Преди няма и час случилото се предната нощ й се струваше като края на света. Сега имаше чувството, че е просто част от омагьосан кръг, който се върти около нея, носещ със себе си пагубните събития. Типично за нея. Позитивността й никога нямаше край. Всичко изглеждаше пропаднало, а тя го свързваше с магията и отново обвиняваше себе си. Винаги беше вярвала в доброто у останалите и че обикновено тя самата си причиняв проблемите. Винаги беше вярвала, че всичко накрая ще се оправи. В този момент за първи път всичко й изглеждаше безнадеждно.
Колкото и маловажна да изглеждаше смъртта на Ейдриън, сравнена с всичко останало, тя все пак продължаваше да оказва небивало влияние върху нея. Физическата й сила продължаваше да отслабва, сетивата й продължаваха да губят ориентация, болката продължаваше за залива тялото й. Наистина смяташе, че няма да й е лесно да стигне до училището, че изобщо няма да й лесно да остане в съзнание, докато стигне до там.

Заглавие: Re: Пред храма Вто Ное 16, 2010 3:42 am

Какво ставаше..интересен въпрос, но нима не бе повече от очевидно че не можех да им кажа.
Нима не си личеше че колкото повече стоят тук, толкова повече рискуват да им се случи нещо.
Въздихнах и сведох поглед към земята, ритайки с крак едно малко камъче, как ми се искаше да мога толкова лено да изритам и него от пътя си, да спре да ме преследва, защо по дяволите трябваше да бъдат толкова...досадни!
- Деца..казах ви вървете си по стаите вече, стана време дори за нас да се прибираме.
Отговоих аз на въпроса в очите на всички и погледнах към Айя.
"Ще дойдеш ли с мен..?"
Макар да предполагах че отговора ще е да, чувствах лека нотка на наувереност, бе напълно възможно да ме отреже, макар уж тя да бе поискала преди това да се видим насаме.
Обърнах се бавно, очите на Сара ме привличаха по някакъв странен начин, сякаш имаше магнит в тях "произведен" специално за мен, ала не можех да мисля за това сега, не и в този момента, бях принуден да ги накарам да се приберат по стаите си възможно най-бързо.

Заглавие: Re: Пред храма Вто Ное 16, 2010 4:04 am

Исках вече да си ходя... Слава на богинята, Инскин каза на момичета да тръгват и ми предложи да отида с него. Нямаше да откажа.
- Да. - казах аз и го погледнах
- Мисля, че тази вечер няма да се спи - обърнах се към него и го погледнах сурово.
- Не е това, за което си мислиш. Имаш доста да ми разказваш. - усмихнах се аз и го хванах за ръката. Не знам дали, защото на мен не ми беше добре или заради желанието да съм близо до него.
- Да тръгваме. Ти водиш.
Усетих как нещо го влече към една от ученичките Сара. Бях ги заварила заедно и още тогава нещо ме присви. Бях заровила всичко, което изпитвах към него, но сега при тази ни среща сякаш чувствата в мен забушуваха. Беше ме страх, че той няма да отвърне и отклоних мислите си, за да събера сили, да не изглеждам слаба.

Заглавие: Re: Пред храма Вто Ное 16, 2010 4:20 am

Исках ли да си тръгна..предполагам да, но нещо ми нашепваше да остана, специално заради момичето с "очите", да ми се не види, от кога по-точно бях станал толкова подвастен, така мекушав и лигав.
Аз си бях аз, мъж, вампир, Син..Пазител!
Нямаше да се оставя да бъда примамен от едно момиче така невинно и крехко че най-вероятно ако си позволя за я докосна ще се счупи, ако си позволя да я..о Никс, избави ме от тази мисли, защо съзнанието ми бе така спокойно, може би поради наближаващия изгрев.
Ето ти причина да обичаш слънцето, пагубните го мразеха...не можеха да живеят под неговите лъчи, не че тялото им изгаря или нещо от този род, напротив, тялото им надали би отказало една слънчева баня, при вида на бялата им кожа самият аз се плашех, те нямаха онзи приятен блед цвят на като нас, те чисто и просто бяха с бяла, буквално бяла кожа.
Но както вече казах не слънцето им бе проблема, ами това че то носеше топлина и щастие, радвах се че макар и трудно, ние бяхме способни да го съблюдаваме, понеже това, този знак означаваше че не сме създания на мрака, зли и безмилостни чудовища, докато те...пагубните, нямаха духовната сила да издържат излъчването на слънцето, чудех се дори как под луната оцеляваха, след като самата тя бе също така нежна и ефирна..говорех за тях все едно...все едно не бях..мисълта ми бе прекъсната от нов прилив на остра болка, беше неговия начин да каже "довиждане", начина му да ме накара да го запомня до следващата ни среща.
Страхотно, сякаш бях способен да го забравя.
Присвих очи и издишах бавно, все едно ме бяха ударили в стомаха.
Кимнах на Айя и тръгнах все още треперейки..идиота щеше да си плати един ден!
" Но..има проблем, нямам идея къде да водя, пристигнах преди малко"
Казах аз на ум, понеже гласа ми не можеше да намери сила да се произведе.

Заглавие: Re: Пред храма Вто Ное 16, 2010 4:32 am

Той не усети, че го наблюдавах...Седях, гледах го и усетих как сърцето ми пропусна един удар.
Стига, Айя. Стегни се. Ти не си такава. Мъжете са играчки. Но, уви, бях омекнала...
Не бях виждала този поглед в очите му от доста време... Какво му ставаше. Не искам да знам, ако ще ме нарани отново, по-добре да не знам. Заради нея... Но тя беше дете, не можех да я виня или да я мразя. Дори я харесвах. Както и да е от утре слагам отново маската. Ако исках, можех да бъда актриса, но дори не помня защо отказах. Можех да се правя на щастлива и в най-тежкия ден. Нека използвам това качество по-често.
Инскин ми беше казал да го водя някъде и да поговорим.
- Добре, нека отидем в моята стая. Имам нужда от вана, а пък имам и запас от вино и храна. Така като гледам и двамата трябва да си починем.
- И не си прави никакви излишни планове. - усмихнах се дяволито аз. Между нас винаги е имало и ще има страст, но само тя не може да крепи една връзка.

Заглавие: Re: Пред храма Вто Ное 16, 2010 5:59 am

Преглътнах тежко и погледнах към небето.
Бе тъй красиво и осеяно с хиляди цветове, примесващи се в едно точно преди да ги докоснат лъчите.
Вдишах дълбоко и се усмихнах плахо, нямаше го вече, край..до вечерта, но пак бе нещо, нали така?
Погледнах към Айя и кимнах, не че не ми минаваха хиляди така..неприлични мисли, нямаше как нали бях мъж, а и с нейното тяло..оха.
- Добре, госпожо.
Пошегувах се аз и й направих път.
- Вие водите мадам!
Усмихнах се и се поклоних леко.
Извърнах глава отново за момент към другото момиче и присвих леко очи, замислено.
" Утре...може да..кажи на приятелките и че наистина трябва да се прибирате"
заговорих аз леко неуверено и се обърнах с мъка отново напред.
- Е да тръгваме.
Казах аз и се усмихнах криво.

Заглавие: Re: Пред храма Вто Ное 16, 2010 10:15 pm

Сарафина затвори очи и зачака стъпките на Айя и Инскин да се отдалечат за да ги отвори отново. Голяма грешка. Една от причините да не беше спала вече повече от три дена беше страхът и да затвори очи. Със сила продължаваше да гледа коварният свят, каквото и да и поднасяше, страхувайки се да види това, което можеше да и поднесе собственото и съзнание.
Образи. Хиляди образи. Картини, въртящи се в несвързан вихър в главата и. Пред погледа и изникваха спомени, които беше сигурна, че е забравила. Но до един спомените и носеха болка. Какво стана с позитивността и? Къде отидоха хубавите моменти от жалкото и съществуване? Нямаше ги. Бяха изчезнали.
Баща им ги напуска завинаги... Майка им плаче безутешно... После в живота им се намесва новия баща... Тя самата плаче безутешно... Челси и всичките му гадост и извращения... Джеръми... Пак Джеръми... И отново Джеръми...
Очите и се отвориха рязко, забравила обещанитео, което беше дала сама на себе си да погледне, чак когато пазителя и жената си тръгнат. Съзнанието и се опитваше да и каже нещо. Самата тя се обвиняваше. Споменът за Джърми винаги я беше изпълвал с болка и тя се беше опитала да изтласка лицето му далеч от ума си. Понякога чувстваше вина, когато осъзнаше, че всъщност вече беше успяла да го замени. С Ейдриън. А сега... Беше... убила... Ейдриън.
Убила...
Погледнти нещата така, вината успя да надмине мъката. Убила. Тя го беше убила. Не може да бъде. Не беше възможно. Беше го убила и... какво беше направила с него после? Не можеше да си спомни.
Мислеше си, че цялата какафония около всички, които така ненадейно се бяха явили край нея, беше успяла да изтрие очите му от мозъка и. Изумруд. Пръстите и се стрелнаха към дясната и ръка и заиграха със сребърния пръстен. Камъкът, който от край време беше носила със себе си. Цветът на очите на момчето, което с неспирна борба най-накрая беше успяло да спечели сърцето и.
Този път пред очите и падна зелена завеса. Собственото и съзнание не спираше да и сочи къде беше сгрешила, сякаш тя не знаеше. Зеленото покри ума и, покри всичко около нея. Последното, което видя пред погледа си беше зелено. После всичко стана черно.

» Пред храмът