Пред храма

Бях се превърнала в изключително търпелив и състрадателен човек, но това момиче започваше да ми лази по нервите. Реве и се тръшка, но отказва помощ. Ама че работа... Момент... Чувам гласове. Тази нощ май всички ученици са решили да се разхождат. Какво толкова специално има днес, че всички идват в храма... Не мога да се сетя, дали познавам тези момичета. Така като гледам Инскин не е много заинтересуван от появили те се. Така като го гледам всеки момент би се изпарил. Хаха, много забавна ситуация.

И Лена беше усетила миризмата. Вече поне знаех, че не съм луда. Но откъде ли идваше тази миризма. Четвъртокурсничката тръгна напред, а аз я последвах. И видях една от учителките, някакъв мъж (май беше от синовете на Еребус) и едно момиче, от което май идваше миризмата на кръв. То ми изглеждаше познато, а когато Лена извика името й се сетих, че това е сестра й. Името й беше Серафина и тя беше бъдещата Висша Жрица. Лена попита сестеа си какво й се случило и отиде към нея. Тя отговори, че й няма нищо, но макар че не я познавах, бях сигурна, че има нещо.
Докато ги гледах двете се чувствах доста неловко. Сарафина не изглеждаше добре, а всички я зяпахме сякаш е извънземно. Сигурно искаше да остане сама(поне аз бих искала) или със сестра си.

Цялата тази ситуация беше толкова странна. Как може в една вечер на едно и също място да се съберат тийнейджър с душевни терзания, сестра и, с която имат някаква тайна и мистична връзка,бившо гадже ( което още те кара да полудееш) и за капак на всичко аз с моето раздвоение. Не знам дали мога да се справя с момичето, а така искам да и помогна. Само мога да предполагам колко много я боли. От друга страна, невероятно секси бивше гадже, което искам да прегърна и с което искам да поговоря както преди, но гордостта ми не го позволява. Пък като го гледам как се е изнервил на цялата тази ситуация - един куп разтревожени и депресирани жени. Направо "рай" за него. Хвърлих един бърз поглед и го видях как протяга ръце уморен и отегчен. В този момент нещо се случи. Чух писък. Ужасяващ писък. Писък, който се заби в главата ми и прониза сърцето ми с кинжал. Инскин беше паднал на земята и се превиваше от болка. Гледах го и не знаех какво да сторя. Изключих. Гледах го и паниката ме обземаше. Мислех, надявах се, че се преструва, че това го прави за да се махне оттук най-накрая. Но не изглеждаше никак шеговито. Ужасът ме обзе. Не ме оставяй отново. Изправи се. Засмей се, идиот такъв. Мислите ми бушуваха. Трябваше да направя нещо. Поех дълбоко въздух и се втурнах напред.
- Инскин, скъпи, какво има. Какво се случва - стенех аз. Нямах сили да говоря, бях се вцепенила. Обгърнах го с ръце и се замолих на богинята да му помогне.... и да не ми го отнема отново.

Стоях приклекнала и го гледах как се гърчи. Конвулсите намаляха и предположих, че е привикнал отчасти с болката. Стараех се да му помогна, но сякаш бях безсилна. Бучка беше застанала на гърлото ми, не можех да си поема въздух. Всичките ми усилия бяха насочени към него. Той направи жалък опит да ми се усмихне. Е, поне осъзнаваше, че съм до него. Но май това не го интересуваше особено много в момента. Погледът му шареше на всички страни. Сякаш търсеще нещо. Нещо определено. Може би нещото, което му причиняваше това. Оле, само да разбера каква е причината, адът ще заприлича на рай. Изведнъж Инскин промърмори Той е тук...
- Какво? Инскин, за кого говориш? - гласът ми трепереше. -Кой е той? Какво се случва? - исках да изкрещя, но гласът ми заглъхна в нощта.

Погледът ми следваше неотлъчно този на Инскин. Какво търсеше той, по дяволите. Или кого? Страшна ярост започна да се надига в мен. Как смееше да не ми казва. Да не съм някоя хлапачка. Седя като препарирана и не знам какво да очаквам. Разбирам да бяхме само двамата, но има и ученици. Страхотно, така като го гледам е напълно способен да се справи с евентуална опасност. О, няма проблем, сега и шум в храстите. Толкова съм бясна, че ще разкъсам всеки, който ми се изпречи. И така като гледам, май ще имам възможност. Инскин се опитва да предпази момичетата Момичета,мисля че не подходящо да сте тук по това време, скоро ще се съмне. Браво бе! Поне ми кажи какво става. Пфф, мъже...

След като се изкъпах, реших да се разходя до Храма на Никс. Винаги съм обичала митологията, особено сега когато богинята ме беше белязала. Много истории за вампири са ми разказани, много съм и прочела, но не вярвах, че те вдействителност съществуват. А сега виж ти, аз се оказвам точно такъв вид. Ии точно за това реших да посетя храма. Това кътче в което можеш да се насладиш на тишина и спокойствие, да се докоснеш до фантастичното и да почустваш магичното. Но естествено с моя "огромен" късмет аз първо усетих, а след това и видях, че мястото беше доста оживено. Всъщност там ставаше нещо, а моята скъпа сестричка както винаги се намираше в близост до бедите. Таа по най-бързия начин заприпках дотам и след като стигнах, видях някъв перко да вика на сестра ми!!
- Здравейте на всички.- казах с най- спокоен глас аз. - Пейдж, мила, би ли ми помогнала за едно "нещо" в стаята ми?
Опитвайки се да я измъкна оттам, аз най-нахално започнах да я побутвам по пътя за общежитията. Не знаех какво изобщо е направила, но винаги съм защитавала сестра си, независимо дали е виновна или не. А когато минах покрай вампира, който й се развика, аз се оплезих. Дам, колкото тъпо и детинско да звучи, аз му се изплезих, защото адски много ме беше издразнил. Хич не ми пукаше какъв е тоя, но знаех със сигурност, че не биваше да се репчи така на сестра ми. Око за око, зъб за зъб. Ха-ха.Не можех да пропусна и физиономията му, може би някаква смесица от учудване, раздразнение и веселитост.

Въздуха сякаш се разцепи, мрака проблясна и вечерта бе озарена от неговото присъствие.
Така мистично и древно, че дори атмосферата покрай него натежа, усети се неповторимото му присъствие, ала само за секунди.
Беше си позволил да се издаде, бе го сторил нарочно..знаеше че той ще го забележи, макар да няма никакъв шанс да го направи никой, дори и вампир, единствено той бе способен на това. Излиегс бе
свикнал с този факт още преди години и дори често го забавляваше, изваждайки на лицето му една от онези слаби и ехидни усмивки.
Движенията му бяха бързи, но за него все едно се влачи, все едно изобщо не се движи, спря се на едно дърво, затваряйки очи.
Не можеше да допусне да го издадат, макар уж това да бе главната му цел, но имаше друга преди нея, трябваше да го затрудни максимално, да го накара умишлено ад страда, ала понеже глупака, заобиколен от хиляди момичета, не успя да ги види, се наложи да приложи насилие.
Очите ми присветнаха, излъчвайки онази специфична стъклена светлина, а Пазителя се озова на земята, гърчейки се от адска болка.
Изкушаваше се приложи това и върху другите, доволна усмивка се появи на лицето му при идеята да му види изражението, докато останалите също се гърчат, ала не искаше да прекалява, не и в началото.
Успя да се изправи, помръквайки отново лицето му, ядосан от този факт мистичния се намръщи, предизвиквайки силни трептения на въздуха около него.
Младока се правеше че не усеща болката, но Излиегс бе убеден че вътрешно се разкъсва на хиляди парченца...в същото време правейки се на отговорен.
Сякаш бе чудовище, сякаш щеше да нарани и другите, точно така се отнасяше той с него и макар да го бе заслужил, все пак не биваше да ги прави, навявайки си гнева му, още по-разпален от преди секунда.
Изпъна се назад по дължината на стълба на високия дъб и зачака...
ПП: следвайте описанието, не е възможно да се усети въпросния индивит от никой друг освен Инскин, по-късно ще ви стане ясно защо е така.

Цялата тази ситуация излизаше извън контрол. Какво става? Инскин иска да ходим в неговата стая... Добре, но ми дължи обяснение. Много дълго и изчерпателно обяснение. Към него не бих отказала и чаша вино...
Главата ме болеше ужасно. Виеше ми се свят. Изведнъж хората, предметите, храма, всичко около мен започна да избледнява, да се размазва. Тялото ми се отпусна и тръгнах да се свличам на земята. Ох, получавам видение. Този път май ще боли. За моите видения беше характерно, че ако съм друг човек, по време на видението, изпитвам както неговите душевни терзания, така и неговата физическа болка.
Два силуета... мъже,които разговаряха. Всичко беше в мъгла и нямах точен образ. Гледах отстрани, но усещах напрежението и страха в стаята. Единият беше много странен... същество, което вдъхваше страх и ужас. Но и не знаеше какво е да ги изпитваш. Когато го погледнеш се чудиш, дали изобщо чувства нещо. Толкова празен и смразяващ поглед. Секси, но суров и безразличен към всичко, което не го засяга. Поиска ли нещо. получава го. Другият ми се струваше познат. Не само силуетът ми беше познат, а излъчването му, ароматът му, стойката му. Странното беше, че седях отстрани, но усещах чувствата бушуващи в този мъж. Тогава той заговори:
-Излиегс, срещата ни както винаги е от най-приятните. - каза той и тогава разбрах кой е. Болка раздра цялото ми тяло. Разтресох се, изпищях и изгубих съзнание.